Не е важно, че няма да бъде лесно, важното е да бъде успешно

Валери Стоилов, Даниела Мицова, ОУ „Христо Ботев”, с. Невестино

Като фундаментална цел на училищното образование в България е определена целта за запазване и развиване на детския творчески порив така, че всяко дете да живее пълноценно и да придобива с радост допълнителни знания и умения, както и да спомага за израстването на детето като самостоятелно мислеща и социално отговорна личност, която се отнася към живота с ведрина, ентусиазъм и значителен обществен ангажимент.

Успешното преследване на тази цел изисква развиване уменията и умножаване на знанията, създаване на предпоставки за успешно учене, създаване на отзивчива и устойчива учебна среда. Препрочитайки няколко пъти написаното, ние поехме по един от многото пътища към постигането на тази цел с нагласата, че това е възможно, но и с резерви, произлизащи от реалността, с която се сблъскваме при работата ни като учители на деца и от ромски произход. Още повече, че темата, която сме поставили в началото, е свързана само с част от проблемите на съвременното българско образование, които спъват реализирането на фундаменталната му цел. Но решавайки ги един по един, смеем да вярваме, че някога всичко, написано в нея ще, се случи.

Като основен проблем на българското образование в момента е определен проблемът за отпадането от училище, което засяга отделни групи от ученици в задължителна училищна възраст, които отсъстват продължително, а впоследствие и спират да ходят на училище; деца, които, откъснати от училищната среда и социализация, остават без контрол, без образование, което означава реално изключване от социалния живот. Работейки с такива деца /предимно от ромски произход/ през годините, ние набелязахме причините за отпадането им от училище и насочихме усилията си за справяне с проблема към някои от социалните, образователните и етнокултурните, в които ролята на педагога е значима и би дала положителни резултати.

Причини:

1. Лошото икономическо положение на ромските семейства /безработица, ниски доходи, понижен стандарт на живот/.

2. Етнокултурни:

– тези, които са свързани със системата от ценности на ромите, в която на устната традиция се придава най-голямо значение за формирането на индивида, а оттук и негативното отношение към училището; липсата на убеденост, че образованието може да промени живота към по-добро;

– ранните бракове – друг аспект на тези причини, който води до прекратяване на образователната кариера, заради проява на традиционализъм у родителите.

3. Социални – липса на контрол и заинтересованост от страна на родителите, конфликти и напрежение в семейството.

4. Образователни:

– обучителни – които поставят учителя в центъра и от неговите умения да преподаде учебния материал интересно и достъпно зависи мотивацията на учениците да посещават училище;

– институционално-организационни-осигуряване на учебници и учебни помагала, наличие на библиотека, занималня, компютърни кабинети, зали за спорт и отдих, кръжоци, СИП, осигуряване на храна и облекло.

Когато са ясни причините, идва ред и на целта, която ще е водеща в нашата работа за овладяването на проблема с отпадането, защото успехът на нашата мисия зависи именно от постигането й. Тя не е онази фундаменталната, написана в началото, а е част от нея, онази, която реално можем да постигнем. Проявявайки воля и търпение, всеки един може да доведе едно начинание до успешен край. Удовлетвореността за нас ще дойде, когато успеем да привлечем и задържим децата от ромски произход в училище, а с това и да намалим отпадането. Да дадем възможност на тези ученици да намерят след време своето място в обществото.

Всяко едно дете, независимо от неговата етническа принадлежност, има право на детство, има право на образование. Разбирайки това, ние вярваме, че можем, а това означава, че сме изминали половината от пътя.

През изминалите години броят на ромските деца в нашето училище се увеличи. Както навсякъде, така и при нас възникна и проблемът със задържането им в класните стаи. Когато се заговори за отпадането на ученици от училище, започват и да се търсят причините, довели до това. Пишат се различни доклади на тази тема, изпълнени с чуждици и сложна терминология, а проблемът започва да се губи някъде между редовете.

Разбира се всичко е вярно и точно казано, но когато нещата се назовават с простичките им имена е по-ясно и изглежда по-реално достижимо. Затова и нашият доклад по-надолу ще се размине с представата за научен такъв. Ние просто ще набележим трудностите, които срещаме при работа с ученици от ромски произход и техните родители. Ще изложим дейностите, които сме извършили и ще продължаваме да вършим, водени от целта, която сме си набелязали – задържане на ромските деца в училище и намаляване на отпадането. Далеч сме от мисълта, че пътят, по който сме поели, за да се справим с проблема, ще е кратък и лесен, но осъзнавайки , че„детето не е съд, който трябва да напълним, а е факелът, който трябва да запалим” /Рабле/, ние насочихме всичките си усилия да формираме у децата усещането за значимост и вяра в собствените умения, да формираме у родителите усещането, че децата им не се раждат с готова самооценка, да им обясним, че те се мислят за такива, каквито им казват, че са. Затова и в нашата работа наблегнахме на обучението и на родителите, защото, както е казал Скотников: „Много родители се учат заедно с децата си, но някои изостават”.

За да се формира личност от едно дете и за да намери то мястото си в обществото, голямо значение има средата, в която се ражда и живее. По-голяма част от нашите ученици са членове на многодетни семейства, в които единият или двамата родители са безработни, единият или двамата родители са в чужбина и „грижите” за децата са поети от роднини. Битовите условия, в които живеят са окаяни. Основната грижа на ромското семейство е как да се изхрани, как да се спечелят средствата, които са така необходими за съществуването. Последното, за което мислят родителите в такива семейства, е да стимулират децата си да посещават редовно училище. Нещо, в което те не виждат смисъл. На мнение са, че образованието няма да промени живота им към по-добро. Престоят на децата в училище за тях е загуба на време, време, което биха използвали да свършат нещо „полезно”. Още при първите ни срещи и разговори с нашите родители им зададохме въпроса кое е по-важно за тях: детето им да прекара деня си в училище, където ще бъде обгрижвано, или да скита по улиците и да търси начин да изкара пари. Няма да се учудите, че отговорът беше еднозначен в полза на това, че по-важното е детето да донесе нещо материално вкъщи.

Изхождайки от този факт, ние започнахме нашата мисия с нагласата, че няма да е лесно. Защото едно е да формираш нещо, а съвсем друго да променяш вече изградени навици и мирогледи. Началото беше несигурно и плахо, но с течение на времето стереотипите започнаха да се променят. Решихме да започнем със срещи разговори, на които да дадем възможност на родителите да споделят проблемите си. Не искахме да ги притискаме и да им налагаме мнения, не давахме съвети, не търсехме веднага решения, не обещавахме. Целта ни беше да ги накараме да споделят, а оттук и да получим нужното за бъдещата ни съвместна дейност доверие. Да ги убедим в нашата искреност, добросъвестност и честност. Да направим така, че да ни приемат не като други, а като част от тях. И успяхме. Родителите се превърнаха в наши доверители. Довериха ни се и ни възложиха грижата за децата си. Оттук дойде и успокоението, че сме положили стабилната основа на нашите взаимоотношения.

Сформирахме родителски клуб. Продължавахме да се срещаме, но вече регламентирано – един път седмично. Седнахме и все още седим на кръгла маса. Нито веднъж не се и опитахме да ги поучаваме, а им предлагахме примери от живота, в които те сами откриваха решения за част от своите проблеми. В началото на сбирките идваха единици, а вече сред нас има и такива родители, чиито деца не учат в нашето училище. Когато на един човек му покажеш, че може, че има изход, отношението му към живота се променя. На срещите на родителския клуб канехме роми, които са излезли от средата, в която са живели дълги години и са намерили своето място сред „другите”, както те самите се изразяват, но вече говорейки от позицията на едни от тези, които не са чужди сред свои. Информацията за ролята на образованието не поднасяхме клиширано, а по-скоро като приказка с щастлив край. Нагласата на родителите, че детето трябва да ходи на училище, за да могат те да получават желаната социална помощ, си остана, но към нея се прибави и това, че грамотността води до самочувствие и гордост, а всеки, докоснал се до ромската култура е наясно, че честта и показността за тези хора са от първостепенно значение. Удоволствие е да гледаш как родители-роми със сълзи на очи изпращат своите деца на абитуриентска вечер, озъртайки се скришом, търсейки с поглед одобрението и възхитата на околните.

С помощта на различни спонсори помагахме на крайно нуждаещи се семейства, без да им даваме увереността, че това ще се превърне в практика. Защото целта ни е да ги научим сами да се справят с проблемите си и да излизат от тежки ситуации, които за някои от тях са ежедневие, а не да им поднасяме всичко наготово. Голяма подкрепа в нашето начинание ни оказаха и специалисти – социални и здравни работници, представители на ДПС (Детска педагогическа стая), които консултираха родителите и им вдъхваха увереност, че всеки проблем има своето решение, стига да имаш смелостта и желанието да се изправиш срещу него. На здравните беседи присъстваха и учениците. С голям интерес бяха изслушани тези за ранните бракове и половото съзряване. За наше учудване не срамът, а любопитството от страна на родители и деца надделя. Бяха задавани въпроси, които ги вълнуваха, а ние се надяваме, че отговорите, дадени им от лекторите, са и ще бъдат полезни.

Постепенно започнахме да ангажираме родителите роми с дейности, свързани с училищния живот. По време на срещите-разговори подготвяхме материали за предстоящи изложби, записвахме песни за училищни тържества, искахме идеи за това какво да включим в различни конкурси. Използвахме знанията и уменията им. Слабата активност в началото и досадата от тяхна страна, че поемат някакъв ангажимент, не ни отчая. Упорствахме, че е важно за децата, а и за тях самите, че това носи радост и самочувствие, че съвместните действия на деца, родители и учители ни превръщат в приятели. Резултатът не закъсня. Чувството за полезност започна да ги ласкае. Удовлетворението от работата в полза на училището измести неангажираността и сега повечето предложения за различните училищни инициативи идват от страна на родителите. В истински празник се превърна конкурсът ни за избиране на момиче Мис Пролет. Настървението, с което работеха майките, за да подготвят своите дъщери за събитието, беше ненадминато. Съветите и помощта за украсяване на сцената -полезни.

Споделяйки всичко това, сме далеч от мисълта, че правим нещо по-различно от колегите си, сблъскали се с този проблем и работещи с деца и родители от ромски произход. Наясно сме, че не всичко е оцветено в розово и нещата все още не вървят съвсем гладко, знаем, че пътят ни ще е дълъг. Ние просто набелязахме промените, които са настъпили, и се надяваме да продължават. Тревожно за нас е обаче, че има толкова много неща, с които сме безсилни да се справим, а те са толкова важни за хората, с които работим – безработица, ниски доходи, лоши битови условия. Но ние сме убедени, че не е нужно всички слънчеви лъчи да пробият завесата, за да успеем. Важното е един-два от тях да преминат, за да разкрият пред тези хора, че може и да е различно. Мислим, че поне това успяхме да направим дотук. А дали ще стигнем финала удовлетворени,бъдещето ще покаже. От нас се иска да не се отказваме, да не губим вяра и мотивация. Засега можем само да се поздравим, че в лицето на родителите открихме верни партньори. А това означава, че по пътя, по който поехме в началото, вече не сме сами.

Успоредно с полагането на основите на нашето  приятелството с родителите се заехме и с разнообразяването на престоя на учениците в училище. Някои от тях започнаха да идват по-редовно, подтиквани от своите родители, но това се оказа недостатъчно за задържането им в класните стаи. Целта, която си поставихме при работата с децата, беше престоят им в училище да е интересен и образованието да се придвижи напред, ако не на първото почетно място, то поне на едно от челните места в тяхната ценностна система. Да направим така, че задължението да се превърне в желание.

Преди училището ни да се сблъска с проблема с отпадането, то имаше за цел успешното интегриране на деца от ромски произход, живеещи на територията на общината. Стремежът ни беше и е за изравняване на образователните възможности на ромските и българските деца чрез обучението им в едно и също училище. Условията, които предлагаме на учениците ни, са много добри и непрекъснато се подобряват. Обновената изцяло материална база дава възможност на децата да се чувстват комфортно през времето, в което пребивават в училище. Компютърният кабинет, фитнес залата, кабинетът по изкуствата, занималните, столовата – всичко това е част от средата, в която учениците трупат знания и опит. Включването ни по проекта за целодневното обучение даде възможност на всички желаещи /от І до VІІІ клас/ да прекарват учебните дни под грижите на учители и възпитатели. Предлаганото здравословно обедно хранене е едно от нещата, които привличат и задържат ромските деца в училище. За повечето от тях осигуреността на храна е основната причина да посещават училище и да излязат от средата, в която живеят. В заниманията по интереси ученици от различните етноси разменят и споделят идеи и изработват съвместно изделия, плод на въображението и труда им. За нас не е от голямо значение продуктът, важното е да е плод на техните съвместни усилия. При работата си с учениците ние заложихме не толкова на резултата, колкото на участието, поощрявахме активността им, като назовавахме положителните им качества. Осъзнахме, че доброто самочувствие е най-сигурното средство за изкореняване на негативните мисли, че човекът с висока самооценка е добронамерен към другите и възприема и тях като такива. Самоувереният човек по-често поема инициатива, рискува, действа, а това са главните фактори на успеха. Опитваме се да убедим нашите ученици, че който повече опитва, повече и успява. Разбира се, че не очакваме от детето да е непрекъснато щастливо. Това не е равностойно на позитивно мислене. Разбрали сме, че добрият учител не предпазва от падане, а винаги е наблизо и пръв превързва раните.

Според доктор Рудолф Щайнер „ Най-важното за учителя е неговото разбиране за живота и света. Вдъхновението, което струи вътрешно и непрестанно от учителя, се пренася и в душевното устройство на поверените му деца”. За всеки е ясно, че ролята на учителя за обучението на децата е от първостепенно значение. Но освен на обучители, на нас ни е отредена и ролята на възпитатели, на хора, които трябва да подготвят децата за живота. А за да е възможно това, ние трябва със сърце и душа да се отдадем на професията, да се научим да изпреварваме събитията, да виждаме и невидимото. В нашата работа с учениците често ги поставяме в на пръв поглед обикновени житейски ситуации, а справянето с тях дава възможност на децата да се развиват. Следобедните излети край реката са едно от нещата, чакани с нетърпение и от нас учителите, и от учениците. Точно те, а не престоят в класната стая, извадиха на показ неподозирани качества и умения у нашите възпитаници. Много често по тяхна инициатива разходката сред природата се превръщаше в пикник, на който опитвахме вкусотии, приготвени от самите ученици, а не рядко и ние учителите демонстрирахме нашите кулинарни умения. Трогателно е да видиш как последната глътка вода се разпределя по равно, как на падналия се подава ръка, как умореният от жегата или пътя е носен на ръце. Това са дребни наглед неща, но именно те, превърнаха учениците ни в наши учители. Показаха ни, че за да бъдеш добър, в каквото и да е, ти трябва да бъдеш добър човек. А за това училище няма. Всеки един от нас е получил нужното образование в университета. То е това, което му е необходимо, за да упражнява професията си. Но работата с децата ни преобрази, направи ни по-добри, защото няма нещо по- чисто от детската душа, няма нещо по-невинно и откровено от детето. Когато говорим за доброта, нямаме предвид позволяване на всичко и оставяне нещата без контрол, нямаме предвид премахването на дистанцията между учител и ученици, защото тя е важна, когато говорим за образование и възпитание. Респектът към учителя е този, който натиска спирачките, когато е необходимо, той е този, който кара ученикът да признае и поправи грешката си, той е този, който го мотивира да продължи. Когато говорим за доброта, ние визираме взаимността, толерантността, полезността, доверието и приятелството, неща, които карат едно дете, улисано в нещо, да нарече своята учителка „мамо”.

Демографският срив не пощади и нашето училище. Намаляването на броя на учениците от общината наложи извозване на такива от града. Повечето от тях са деца от ромски произход. Сблъскахме се с проблема с отпадането и си дадохме ясна сметка, че нещо трябва да се промени. Решихме, че промяната трябва да тръгне от нас самите. Досега не ни се беше налагало да привличаме и задържаме децата в училище. Работата вървеше много добре, отсъствията на учениците бяха в рамките на нормалното. Но преди няколко години забелязахме, че вниманието на учениците започва да се задържа все по-трудно и по-трудно. Учебният материал им беше скучен. Престоят в училище – също. Броят на отсъствията започна да се увеличава. Тогава осъзнахме, че животът вече е различен, че интересите и възможностите на нашите ученици са се променили. Всеки един от нас си даде ясна представа, че тези промени засягат и него. Осъзнахме, че за да задържим децата в училище, не можем да бъдем същите.

Включихме се в различни училищни и извънучилищни квалификационни курсове на обучение, за да можем да отговорим на изискванията на нашите ученици. Осъзнахме факта, че прилаганите интерактивни методи на обучение и възпитание разведряват атмосферата и заздравяват климата в класа. Създаването на непринудена обстановка в часовете доведе до творческа изява на учениците. Насочихме усилията си в посока на това да открием заложбите и дарбите им и така да ги активираме. Оказа се, че никой от нас досега не е бил обучаван за работа в мултикултурна среда. Включването ни в семейството на Амалипе, отвори за нас вратите към нови хоризонти. Даде се възможност на учители да преминат различни обучения, свързани с работата ни с деца от ромски произход. Срещите с колегите от други училища, работещи по проекта, бяха за нас от голяма полза. Опитът, който споделяха, ни помага и сега в работата ни с нашите ученици. Обученията, които провеждаха с нас колегите от базовото ни училище в град Кочериново, се превръщаха в срещи на приятелство и сътрудничество. А празниците на изкуствата, които посещавахме заедно с децата, ни убеждаваха за пореден път, че ученикът не е необходимо да бъде добър във всичко, да бъде отличник по всички предмети, за да се чувства значим. Наша задача е, откривайки това, в което е добър, да го насърчим и подкрепим, да го насочим, за да продължи напред. Затова в нашата работа акцентираме върху предметите, „любими” на учениците, а трудностите, произтичащи от недостатъчното владеене на българския език от страна на децата от ромски произход и невъзможността да им обясним много от абстрактните понятия на всекидневен език, си остават.

За да направим престоя на възпитаници си в училище още по-интересен, сформирахме и отбори по футбол и волейбол и така учениците спортуваха любимия си спорт не само в часовете по физическо възпитание и спорт. Бяха закупени екипи на спортистите, които те с гордост носеха при организираните срещи с отборите на други училища. Пътуванията и участията в тези инициативи се превръщаха в истински празник. Никой не мислеше за резултата.

От миналата учебна година въведохме и часовете по „Ромски фолклор”, освен изпълнението на дейностите, заложени в тематичните планове, включихме и много други инициативи. Редовно се канеше гост-учител, който предаваше на децата своите умения и опит за изработването на някакво изделие. Интересът към тези гостувания беше голям, защото това позволяваше на децата да видят учителя си в друга светлина. Заниманията включваха много и различни дейности, като се започне от плетенето на чорапи и се стигне до създаването на прекрасни бижута. Оцветяването и моделирането бяха ежедневие, а изработваните по различни поводи картички се превърнаха в наша запазена марка. Доста често стаите по интереси се трансформираха във фризьорско-козметични салони, а компютърният кабинет – в кинозала и фейсбук клуб. От изработените изделия учениците редовно организираха изложби, а много от предметите участваха в конкурси и печелеха награди.

Кръжокът „Ромски фолклор” се посещава както от деца от ромски произход, така и от деца от български произход. Можете да си представите задоволството ни от факта, че учебното помагало, използвано там, се превърна в любимо четиво за тях. Включените в него произведения, отразяващи живота на хората от различни етноси, даваха възможност на децата да научат повече едни за други. Това доведе до едно толерантно отношение към другия, към сближаване и създаване на приятелства, приятелства, които започнаха да привличат и задържат децата в училище.

Наясно сме, че пред нас има още много неизпълнени задачи и че за справянето с проблема с отпадането на ромските ученици от училище ще трябват години усилена работа. Наясно сме, че резултатите от нашата дейност ще идват бавно и постепенно, но се надяваме, че и малкото, което правим, ще доведе един ден нещата до успешен край, за да можем на финала да си кажем: „Струваше си!”. Иска ни се и да вярваме в думите Р. Шарма, че “Хората мислят, че за да променят живота си, са нужни месеци и години. Всъщност можеш да промениш живота си буквално за секунди, като вземеш единственото решение никога да не се връщаш към начина, по който си живял – каквото и да ти струва това.” Иска ни се децата и родителите от ромски произход да вземат това решение и да осъзнаят ползата от образованието, което ще промени живота им завинаги.

Литература:

Доц. д-р Валентина Миленкова – „Отпадане от училище на ромските деца: резултати от социологическо изследване”

Статията е поместена в сборник “Интеркултурното образование като средство за намаляване отпадането на ромските деца от училище”, Национална научно-практическа конференция, Том II. Велико Търново, 2014