< Дигитална Академия Етническа палитра Овладяване на противоречията Примери на успеха
Етническа палитра на община Стражица
Град Стражица се намира край Голяма река, на 30 км североизточно от Велико Търново. Има гара на железопътната линия. Стражица до 1883 г. се казва Кадъкьой.
Информация за община Стражица
Брой селища – 22
Население: 4417 души
Кмет: Румен Павлов (БСП)
Общински съвет: 17 съветници
Икономика
Промишленост: месодобивна и месопреработваща промишленост, мелничарство.
Селско стопанство: зърнопроизводство, птицевъдство, рибовъдство, пчеларство, дърводобив.
Култура и образование
Първото училище в град Стражица е основано през 1834 година. През 1865г. е основано взаимното училище от Сава Статев. Първата училищна постройка, отговаряща на условията за учебна работа, след Освобождението е построена през 1892г.
Народно читалище “Развитие” е основано на 14 октомври 1895г. Първоначално се е помещавало в килийното училище, а от 1939 година се помещава в собствена сграда.
Религия
През 2008г. отваря врати новата протестантска църква „Сион“ в град Стражица.
Има построена джамия в гр. Стражица в турската махала на ул. „Сава Цонев“.
В село Асеново, община Стражица от лятото на 2020 година има вече съществуваща постройка и мюсюлмански храм. Местните мюсюлмани разполагат с първата си джамия. Това е мярка, която се предприема с цел хората в населеното място да се насочат към традиционните за региона вероизповедания и да се попречи на навлизането на нови религиозни течения и секти, сподели кмета на с. Асеново.
В община Стражица ромите се разделят помежду си на подгрупи според местоположение, културни и езикови различия. В град Стражица живеят роми от групата на миллета и рудари, в с. Кесарево – миллет, в с. Камен – бургуджии, има и няколко семейства от групата на миллета, в с. Виноград – рудари, миллет.
В районите, където живеят хорохане рома, съществуват групи хора, които наричат себе си “миллет“, турците ги наричат “миллет чингенеси“. Ромите имат двузначно отношение и някои ги приемат за роми, но други ги считат за турци. Макар и на преброяванията на населението да се декларират като турци името, което използват за себе си е миллет. „Миллет“ е турска дума, която може да бъде най-точно преведена като етнос, религиозна общност или народ. Майчиният език на милета е турски, но в някои населени места, сред по-старите поколения се използва ромски като „таен език“, а в други групи като жаргон е запазена употребата на малък набор от ромски думи.
С. Камен: живеят предимно бургуджии – православни християни, отбелязват християнски празници например Васильов ден (14 януари), Гергьовден (6 май), Бари богородица, Игнажден, Великден. В село Камен има и няколко семейства миллет – турски цигани или турчещи се цигани. Майчин език на миллета е турски език, но в някои населени места се говори и ромски език от по-възрастните. Религията, която изповядват е ислям.
С. Виноград: рудари – православни християни празнуват всички християнки празници. Говорим език влашки (румънски език). Те не приемат да ги наричат РОМИ! Подобно на ромите с турско самосъзнание (миллет), рударите също отказват да се причислят или да бъдат причислявани към ромите. Според техните легенди, те са потомци на старите власи, които имали държава на Балканите, но след разпада на тази държава се прехвърлили отвъд Дунав и основали Румъния.
С. Кесарево: миллет, роми. Миллет – турски цигани или турчеещи се цигани. Майчин език на Милета е турски език, но в някои населени места се говори и ромски език от по-възрастните. Религията, която изповядват е ислям и не приемат да ги наричат роми!
С. Асеново: миллет, роми. Миллет – турски цигани или турчеещи се цигани. Майчин език на миллета е турски език, но в някои населени места се говори и ромски език от по-възрастните. Религията, която изповядват е ислям и не приемат да ги наричат роми!
С. Царски Извор: роми – турски цигани. Майчин език им е ромския, но говорят и турски език. Религията, която изповядват е ислям. Те се приемат за роми цигани.
С. Благоево: миллет – турци, рудари, малка част роми, от които възрастните говорят ромски език. Миллет – турци и роми са мюсюлмани, изповядват ислям и говорят турски и български език, празнуват Рамазан и Курбан байрам, Едерлез. В селото има няколко семейства рудари, които говорят български и влашки език и са християни. Празнуват всички християнски празници. В селото няма дискриминация, от години всички живеят в мир и разбирателство. Също така на Великден се включват всички деца в дейността с боядисването на великденски яйца в местното читалище. При празнуване на мюсюлманските празници подават ядене на другите общности.
Ромите са си роми, те се приемат за такива и не желаят да ги наричат миллет. Миллет са турско говорящи, изповядват исляма и не желаят да ги наричат роми. Познанията за собствената си култура и история са важни фактори за повишаването на самочувствието на ромските групи. Рударите не приемат да ги наричат роми, т.к. те спадат към групата на рударите и говорят влашки език.
Предимно в селските региони във Велико Търновска област живеят групи от хора, които околното население наричат румъноезичните. Представители на тази общност наричат себе си „рудари“ или лудари в зависимост от диалекта. Поради характерните за тях занаяти за околното население са познати по-скоро като копанари и мечкари, за което техните самоназвания са съответно лингурари и урсари. Рударите/лударите използват диалект на румънски език.
Език, който се говори в населените места в община Стражица:
- с. Бряговица – български и влашки език, там преобладава групата на рударите;
- с. Царски Извор – турски език, но по-възрастните говорят ромски език (цигански);
- с. Асеново – турски език. По-възрастните говорят турски език и носят шалвари;
- с. Виноград – влашки език;
- с. Камен – ромски език;
- с. Сушица – ромски език, тъй като там има и калдараши. Те са роми християни и празнуват всички християнски празници. Като традиция имат това да си купуват булките, а в замяна дават определен брой златни монети. Те са едни от най-богатите групи роми, техните сватби продължават с дни и се изисква момичето да е девствено. Правят изумителни гробници с всякакви мебели, защото вярват в задгробния живот. Домовете са им големи и кичозни, позлатени от горе до долу. Има и от миллета, които говорят и турски език;
- с. Благоево – турски език и български, по-възрастните носят шалвари;
- с. Владислав – турски и български език, по-възрастните носят шалвари;
- с. Кесарево – турски и български език, по-възрастните носят шалвари.
По мои наблюдения при работата ми на терен в общността повечето от по-младите роми и децата ходят на училище и детска градина, обкръжаващата ги среда ги предразполага да употребяват повече български език през целия ден, докато не се приберат в домовете си. Всеки от тях съответно говори на турски, ромски или влашки език. Нямат особени затруднения с българския език, тъй като децата посещават детска градина и тогава тръгват на училище (изключение правят тези деца, които са нямали достъп до детска градина, независимо от етноса).
В училищата учат деца от различни общностни групи и са с мисловната нагласа, че трябва да толерират отношението и личността на своите съученици. Има и голям процент български (а някъде и турски) ученици. Тези училища са в много по-добро положение от кварталните ромски училища – по-добра материална база, нормален учебен процес. Смесените училища целят да имат възможност да получат равностойно образование учениците!
Населението на село Камен е около 1200 души. През 1934г. турскоезично име на селото е било Чаѝр кьои (ливада), а през 1951г. се преименува на Камен. В с. Камен предимно преобладават бургуджии. Техният занаят е да правят сечива, а жените са известни с това да гледат на ръка. Има и няколко семейства българи и миллет. Бургуджиите са православни християни и отбелязват християнски празници: Васильовден (14 януари), Гергьовден (6 май), Бари богородица, Игнажден, Великден. Те са много затворена група, купуват си булката, но с малки суми. Специфичното за тях е, че сватбите се правят на открито и присъстват почти всички представители на етноса (Горна Оряховица, Дългопол, Провадия, Левски, Павликени, Камен, Ветово, Кардам). В с. Камен има и няколко семейства милет – турски цигани или турчеещи се цигани. Майчин език на миллета е турския език, но в някои населени места се говори и ромски език от по-възрастните. Религията, която изповядват е ислям.
По разкази на възрастни хора, с които съм разговаряла, те си спомнят, че по разкази на своите бащи и майки са чували в периода 1915г. и 1920г., че малка част от момчетата са ходили на училище, но поради финансови причини не са могли да продължат своето образование . Но има и такива, които са завършвали основно образование, те са били за пример в своята общност. Често пъти местната власт ги е търсила за съдействие по някои въпроси свързани с квартала или махалата. Първоначално този квартал е бил на различно място но в последствие, както всички градове се измества малко по към града и къщите започват да добиват по-добър вид. Това се дължи на факта, че хората са вече масово на работа по ТКЗС и предприятия. След голямото земетресението през 1986г. в гр. Стражица и селата голяма част къщи и сгради са разрушени. Кварталът придобива нов облик, както и като цяло целия град.
В много по-късен етап започват и момичетата да ходят на училище, като те са били единици, но има напредък. Въпреки споровете в самите квартали, че те ходят на училище. В по-късен етап започват да се появяват и първите среднисти в Стражица. Повечето момчета завършват Професионалната гимназия по транспорт “Васил Друмев” и в последствие Средно училище “Ангел Каралийчев”. Първото училище е основано през 1834 година. През 1865 г. е основано взаимното училище от Сава Статев. Първата училищна постройка след Освобождението, отговаряща на условията за учебна работа била построена през 1892г. За разлика от града, в много по-късен етап в селата се включват и момчета от близките населени места. И тогава можем да твърдим, че има роми среднисти. Това е било с цел те да имат занаят от профилирано училище. В община Стражица има хора с висше образование от малцинствен произход .
Община Стражица не се отличава от другите общини, в които живеят такъв вид етноси. Хората осъзнават важността от образованието все повече. Първите висшисти се появяват в началото на 80-90-те години. Те осъзнават необходимостта от по-висока степен на образование. Завършват специалностите Педагогика, Право, Публична администрация и Медицина, някои от тях живеят в чужбина. Променя се мисленето на представителите на ромската общност. Те са искали да бъдат добрия пример към останалите, които искат да продължат своето образование. Различните етноси в община Стражица имат различен брой висшисти и всеки етнос има различно мнение и виждане относно образованието.
Истории на успеха
Една от първите завършили висше образование е от с. Камен – Невин Мустафа (миллет), Педагогика. Други са: Сюзън Алтънова от гр. Стражица – Право; Милена Ризова от Асеново – Публична администрация; Мергюл Мехмишева – висше образование; Найле Кясимова – висше образование, работи в Община Стражица. Също така от с. Кесарево – Севдие, завършила Педагогика, работи в училище в с. Кесарево. И от с. Сушица има също с висше образование и други, които са в чужбина.
Атанас Стоянов е от Стражишкото село Камен. Той е от групата на ромите бургуджии, известни като майстори ковачи и е първият в рода си с висше образование. Завършил е две бакалавърски и магистърски степени, стажува в Народното събрание и в Европарламента в Брюксел, работи в най-голямата европейска ромска организация. Неговият път е отличен пример за всички млади хора, които искат да се развиват и учат.
Празници и обичаи
ВАСИЛЬОВДЕН- с.Камен
Василица, Васильовден или Банго Василий (14 януари) се празнува от повечето ромски групи в България. Традицията при повечето ромски групи е Васильовден да се празнува три дни. Празнуването на Василица е свързано с няколко ромски легенди за Банго Васил/ Свети Васил – застъпник и защитник на ромите, който възстановява моста, по който преминават ромите, след като този мост е бил разрушен от Дявола и спасява давещите се роми. В празнуването на Васильовден могат се разграничават следните моменти:
Подготовка за празника. Тя може да започне и седмица преди 13-ти януари. Васильовден се празнува с птиче месо – гъска (патица), петел или кокошка. Животното трябва обезателно да преспи в къщата, „за да не избяга късметът“. Основна грижа е подготовката на трапезата за празника и изработването на сурвакница, които са различни при различните групи роми.
Васильовденска вечеря. Василица е подчертано семеен празник. При всички ромски групи вечерята на 13-ти януари играе изключително важна роля и е изпълнена с богата символика. Задължително е от момента, в който започва вечерята до полунощ вратите на къщата да бъдат здраво затворени – никой от семейството не излиза навън (дори в двора!) и никой външен човек не се допуска да влезе в къщата. Това е един от малкото случаи, в които ромите отказват традиционното си гостоприемство. Върху трапезата се поставят традиционни ястия: сварен петел или гъска, сърми (често с късмети – дрянови пъпки), баница с късмети, богато украсена питка (също много често с късмети) или обреден хляб – кулак, вино, ракия, шепа сурово жито (от житото, което се вари за Никулден и Коледа) и шепа суров ориз (от ориза, с който се сварява петела). При някои роми е традиция на масата да се поставят и богатствата, които семейството има – злато, пендари, накити… Обичайно вечерята започва с прикаждане и благославяне на трапезата. Прикаждащият (обикновено това е най-възрастната жена) отправя молитви за късмет, плодородие и щастие. След това членовете на семейството се опрощават, като си целуват взаимно ръка. След опрощаването най-старите (бабата и дядото) вземат богато украсената питка (кулака) и я счупват на две, „за да се види на кого късметът ще е по-голям през тази година и ще храни къщата“. След това всяко дете си отчупва парче от питата, като първата хапка не се изяжда, а се увива и се поставя под възглавницата. Вярва се, че това, което спящият сънува през тази нощ показва какво ще се случи през настъпващата година.
Посрещане на Банго Васил и Нова година. Посрещането на Банго Васил, а чрез него и на Новата година, заема важно място в празника. То се реализира чрез сурвакане. В полунощ настъпва Васильовден и Новата година. От този момент започва сурвакането. Сурвакарите пожелават здраве, плодородие и късмет, както и в българската традиция на сурвакарите се даряват сушени плодове, бонбони, пари.
ВЕЛИКДЕН
Великден се празнува от почти всички роми в България, включително и от много роми-мюсюлмани. Както е и българската традиция, яйцата се боядисват в четвъртък или в събота. Предпочитаният цвят е червен. При много групи броят на боядисаните яйца задължително трябва да завършва на 1 – 21, 31, 41 и т.н. Запазен е обичаят с първото яйце (което обезателно е червено) членовете на семейството да си мажат лицата – смята се, че това носи здраве. Това яйце се поставя настрани за Гергьовден. Много преди изгрев, още на развиделяване най-младата снаха или дъщерята отива за вода на селската чешма. Носи със себе си котле със здравец и червено яйце. Преди да вземе вода, тя честити празника, а след това се моли за здраве и берекет. Когато се прибере в къщи, събужда родителите и ги ръси с вода за здраве.
ГЕРГЬОВДЕН (ЕРДЕЛЕЗ) (6 май)
Гергьовден е най-големият празник на ромите. Празнува се от всички ромски групи и за всички тях Гергьовден е основният празник, включително и за ромите-мюсюлмани. Освен като Гергьовден, празникът е известен и като Свети Георги, Хедерлез, Хъдърлез или Ерделез. Празнува се три дни като начало на пролетта, на истински топлото време, поради тази причина целият ритуал изобилства с пролетна символика. Най-важният елемент в подготовката е купуването на агне. При посрещането на закупеното агне, портите се окичват с разцъфнали клони – обикновено бук и върба, а на главата на агнето се поставя венец и свещичка, след което се прикажда „за здраве“. Сред много роми е прието на 5 май вечерта за всеки член на семейството да се откъсва коприва и тя да се окача на керемидите. По това чия коприва ще повехне и чия не, се съди каква ще бъде годината за всеки – весела или тъжна. При миллета е също широко разпространен обичаят на 6-ти май сутринта всеки да се изкъпе във вода, пълна с билки и растения – гергьовденче, коприва, лепка и др. При някои ромски групи е разпространен обичаят да се ходи „за зелено“ на 5 срещу 6 май вечерта. Всички роми отиват в гората, наклаждат огньове и се веселят през цялата нощ. На сутринта се прибират, като носят разцъфнали клони („зелено“), за да украсят портите на къщите. Ритуалното клане на агнето се извършва рано сутринта на 6-ти май, при изгрев. Прието е във всяка къща да се коли агне. Колкото и да е беден, ромът вярва, че на този ден пренасянето на агне в курбан е задължително и гарантира здравето и щастието в семейството. Преди да бъде принесено в жертва, агнето се украсява с венец и свещички и се прикажда. Кръвта от заколеното агне не се оставя да изтече на земята. Тя се събира и заедно с дреболиите и костите се изхвърля (на 7 май) в реката. Това се прави „за да му върви на човек през цялата година“ и „за да не отиде кръвта на мръсно място“. Обикновено агнето се пече на чеверме. Обичайно Гергьовден е свързан с много веселие и добро настроение, изразявано по най-различни начини. При почти всички ромски групи е прието на този ден младежите да се къпят в реката, за да покажат, че топлото време наистина е дошло и водата не е студена. Също така е прието младежите да връзват люлки за момичетата и докато ги люлеят да ги разпитват за бъдещия им брак и т.н. Пак на Гергьовден ромите правят и „пеене на пръстени“, което в българската традиция се прави на Лазаровден.
БАРИ БОГОРОДИЦА/ ГОЛЯМА БОГОРОДИЦА (28 август)
Този празник е празнуван като един от основните празници от бургуджиите. При тях той съперничи дори на Гергьовден, като се смята, че Гергьовден е мъжки празник, а Голяма Богородица – женски. Тогава се коли овца, от която се приготвят попска яхния, кюфтета и създърма. Днес празнуването е по-скромно, но пак продължава три дни.
По-възрастните разказват, че независимо към коя група принадлежат почитат и отбелязват множество календарни празници. Това не се прави заради самото празнуване, празникът далеч невинаги е само повод за тържество, а заради вярата, че чрез зачитането на празника трябва да се продължи традицията. Ромите отдават голямо значение на традициите, на знанията, които се предават от предходните поколения. Няколко особености могат да се посочат като отнасящи се до празничната система на ромите в България. Първо, като цяло ромските празници съвпадат с българските календарни народни празници (дори при ромите мюсюлмани), а в празничния ритуал присъстват множество елементи от българския празничен ритуал. Нещо повече: елементи от ритуала, отдавна изчезнали сред българите, днес продължават да се срещат при много от ромските групи. Всеки един от празниците получава специфично ромско осмисляне: свързва се с някоя ромска легенда, части от ритуала се видоизменят, като се пречупват през душевността на ромите. Също така модернизацията на ромската общност тече процес на опростяване на празничния церемониал: много от по-незначителните елементи се забравят, като остават само по-съществените. Голяма част от ромските календарни празници днес са повод за изява и ромите се стремят да покажат, че общността има своя култура, която по своето богатство. По-голямата част от ромските празници се отбелязват – Васильовден, Бабин ден, Атанасов ден, Голяма Богородица и др. Единствено Гергьовден и Великден се отбелязват в съответствие с календара на съвременната българска православна църква. Най-големите календарни празници на ромите в България са Гергьовден (Ерделез), Великден (Патраги) и Васильовден (Василица, Банго Василий). Те се празнуват от всички или почти всички ромски групи, включително и от ромите мюсюлмани (хорахане-рома). Отбелязват се също така и множество други християнски празници – Коледа, Ивановден, Атанасов ден, Бабин ден, Заговезни, Тодоровден, Голяма Богородица, Петльовден и др. А ромите-мюсюлмани отбелязват двата мюсюлмански празника – Рамазан байрам и Курбан байрам.
Ромските групи в България (лингурари, лахо, демирджии, кардараши, грастари, „тракийски” калайджии, гребенари, йерлии, фичери, хорохая, миллет, загунджии и пр.) и в близкото минало и сега пазят своите патриархални традиции от времето на номадството. Годините на усядане не са успели да премахнат традициите над всеки член на групата. Традициите са като външна принуда, утвърден продукт в колективното съзнание, наслагван от опита на много поколения. Авторитетът на общността над него е абсолютен. Обичайната роля на жената в този строг традиционен модел е силно регламентирана. В ромската общност семейството служи за запазване на основната единица – групата. Но то е и посредник между външното (не ромско) общество и ромския етнос. Семейството приема от етническата среда наследената културна информация, усвоява я и я предава на младите. Така се запазва етническата специфика. Семейството е ценност за всички ромски групи. Всички зачитат в еднаква степен нормите ѝ. Всички се съобразяват с неписаните правила. Всъщност около семейството върти целия живот на ромската общност.
Рамазан байрама – Празник на Рамазан
В селата на община Стражица: Царски Извор, Асеново, Владислав, Благоево и Кесарево се празнуват празника Рамазан Байрам (нарича се по-големия Байрам). На празника се събират семейства, като си искат прошка, целува се ръка на по-възрастните в семейството. Известният още като Рамазан Байрам – Шекер Байрам се чества след края на свещения месец Рамазан, през който са забранени храненето и пиенето в светлата част на деня. Вярвaщитe мюcюлмaни cтaвaт прeди изгрeв cлънцe, зaкуcвaт и дo зaлeз cлънцe нe ce хрaнят и нe пoeмaт тeчнocти, включитeлнo и вoдa, пaзи ce „oруч“. Въздържaниeтo ce нaлaгa, зa дa мoжe вceки мюcюлмaнин дa ce дoближи дo cъcтoяниeтo нa бeднитe, глaднитe и cтрaдaщитe хoра. Рамазан е месец на опрощението, покаянието и милосърдието. Родителите ни рaзкaзвaт, чe имeннo в cвeщeния мeceц Рaмaзaн Мoхaмeд e пoлучил oт Aллaх cвeщeнитe пиcaния нa Кoрaнa чрeз глaвния aнгeл Джeбрaил. Пo врeмe нa пocтитe вярвaщитe трябвa дa изпълнят 33 рeкятa нaмaз (мoлитви), a вcякa вeчeр ce oргaнизирaт блaгoтвoритeлни вeчeри „ифтaр“ зa бeднитe. Мюсюлманите слагат край на едномесечните пости и започват тридневното честване на свещения Рамазан Байрам. Шекер Байрам, защото на този празник хората се черпят със сладкиши – баклава, локум, бонбони, сладки и др. Пo трaдиция първият oт тритe прaзнични дни ce чecтвa c нaй-близкитe. Празникът в Стражишкия край започва рано сутринта с молитва във всички джамии (всички мъже ходят в джамията). След нея по традиция главата на семейството се връща от джамията и всеки му целува ръка и иска прошка, след като му целунат ръка казва се „Байрам Мубарек олсун“, а главата на семейството отговаря „Чок Яша-Елен опенерин чок олсун“. Децата обикалят домовете и целуват ръка на по-възрастните за здраве, като от всяка къща малчуганите си тръгват със сладки, бонбони и пари. Пo-млaдитe мюcюлмaни пoceщaвaт пo-възрacтнитe cи рoднини, близки, приятeли и cъceди, цeлувaт им ръкa, c кoeтo изрaзявaт cвoeтo увaжeниe към тях. Традицията повелява до първия празничен ден вярващият мюсюлманин да даде милостинята “фитре”, която да е достатъчна като сума пари за дневното изхранване на един човек. “Да се иска прошка, ако нещо си прегрешил да речем и да си се скарал нещо – за някаква дреболия или каквото и да било, по тоя начин искаш прошка”, споделят по възрастните.
След 70 дни започва Курбан Байрам. Мюсюлманите празнуват Курбан Байрам, като празникът е посветен на жертвоприношението. Джамиите отварят рано сутринта за празничната молитва. Като се заколи животно (може да е коч или теле по-голямо от 6 месеца) се раздават пайове на бедни семейства. Курбан Байрам продължава 4 дни. Пак се целува ръка на по-възрастните
Милет- Къна Геджеси
В миналото и сега също при Милета младежът и девойката мюсюлмани не са имали никакъв досег преди сватбата. Тя била уговаряна от родители им, които са избирали брачен парньор на детето си. Близките на младоиженеца посещават няколко пъти дома на момата, за да я искат от бащата. Ако той даде съгласието си, се уговарят за размера на Баба Хаккъ (бащино право), което младоженецът трябва да плати на бащата на момичето за това, че е отгледал бъдещата му съпруга. Преди сватбата се сключва религиозен брак имам никях. В навечерието на сватбата на момичето се прави къна геджеси, а у момчето – даул чалдърмак (прощалните моминска и ергенска вечер). Преди сватбата, в една стая в дома на булката, се разпростра целият ѝ чеиз, за да бъде видян и преценен от всички. В деня преди сватбения ден на момата се къносват ръцете и приятелки роднини се събират, пеят и танцуват. Тази последна вечер девойката е в дома на родителите си и се нарича Къна Геджеси. Момите обикалят с красиви свещи в ръце и облечени в красиви дрехи (шалвари или биндалъ) и пеят ЮКСЕК ЮКСЕК ТЕПЕЛЕ. Също така се раздава кана на хората. В сватбения ден чеизът се изнася на показ, за да го видят повече хора. Аналогично на къносването на булката е бръсненето на младоженеца. Според обичая при пристигането на младоженецът в къщата на булката, той трябва да напълни лявата ѝ обувка с пари. Ако парите се сторят достатъчни, пускали младоженеца в една добре приготвена стая, завеждали забулената невеста и пристигал ходжата, който в присъствието на двама свидетели извършвал бракосъчетанието (Имам Никях), съгласно ислямския канон. След това свекърът се разплащал с бащата на булката, музикантите засвирвали хоро, свекървата пръскала дребни стотинки и бонбони, ориз или жито. И се тръгвало за дома на младоженеца. Там свекървата посрещала младоженката с хляб, менче с вода и я захранвала с различни по вкус неща: сладки, горчиви, кисели, солени, лютиви. Друго качество, което се ценяло високо в ромското момиче било то да се отнася с уважение към своите родители и изобщо към по-възрастните. Това било гаранция, че с не по-малко уважение момичето ще се отнася към свекъра и свекървата си. Държали и на красотата на бъдещата си невяста. Често те били готови да заплатят много висока зестра (бабаак) за красива снаха. Особено много ромите държали на честта на момата. Тя трябвало да бъде запазена за своя съпруг и за първата брачна нощ. В противен случай можело никога да не я поискат или да бъде върната обратно на родителите ѝ. А името ѝ бивало опозорено завинаги. Качествата, които се ценели в момчето били то да е работно и да владее добре традиционен занаят. В сегашно време също е желателно момичетата да са честни.
СЮНЕТ ДЮНЮ –СЮНЕТ СВАТБА
СЮНЕТ ДЮНЮ се отбелязва във всички села от община Стражица като в част от тях (с. Царски Извор, с. Владислав, с. Благоево, с. Кесарево, с. Асеново) децата от малка възраст от групата на миллета се обрязват във връзка с вярата и традициите. От години обрязването на мюсюлманите е паметно семейно събитие. Събират се близки, роднини и познати, за да отбележат събитието. То коства много средства за семейството. Детето получава много подаръци като пари, злато и други. Има музика гюреш (борба), украсяват се красиви коне, на които качват децата.
МОМИНСКИЯ ЧЕИЗ
Приготвянето на моминския чеиз при миллета става в различен период от живота на девойката. Приготвят завивки, постелки, юргани, терлици. Тъй като при сватбата се спазва старата практика най-близките да се даряват с ризи или престилки, те са част от чеиза. При чеиза, както и при всичко друго в сватбените ритуали има показност. Той трябва да бъде видян от всички гости. Нареждат чеиза в дома на момичето, за да могат идващите да го разгледат добре. Обикновено реденето на чеиза се възлага на жена, която е опитна в това, защото е много важно влизащите да видят най-хубавите и скъпи дрехи при гостуването, за да бъде похвалена булката.
Сватбени обичаи
При мюсюлманите бракът е строго регламентиран договор между мъжа и жената и това е посочено в Корана. Турците го считат за свещен съюз, но няма религиозна церемония.
В миналото
Преди сватбата момчето и момичето не са се познавали, защото ислямската религия забранява срещата на младите. Затова ролята на родителите е била много голяма. Инициативата винаги била в ръцете на бащата на момчето. Те оглеждали и проучвали момичетата и техните родители, обикновено по сватбите в своето и съседните селища. До голяма степен разчитали на препоръка от хора, които познавали семейството. Когато се спирали на някое момиче, родителите на момичето пращали пратеник – „гюрюджю” (гледач), който да разбере дали родителите са склонни да я дадат. Ако родителите на момичето кажат „Ако е рекъл Аллах, може и да стане”, казаното се приема за съгласие. След няколко дни отивали сватове – това са най-често свекървата и нейните сестри и зълви, както и някоя съседка или гюрюджийката. Пристигайки в дома на момичето, тези жени искали да им поднесе вода или кафе, за да го огледат по-добре. След това казвали като задължително правило „С Аллаховата заповед и с повелята на Пророка, искаме дъщеря ви (името) за нашия син (името)”. Решаваща дума имал бащата, тъй като според религията, мъжът е глава на семейството. Момичето нямало избор. Когато бащата не харесвал момчето и семейството му, отказвал с думите, че момичето е още малко, че няма дъщеря за омъжване и др. Но ако е съгласен, ставало устно договаряне между родителите и тогава момичето се смятало за обречено, созлю (обещано с дума).
Следващо споразумение – бащата на момичето искал башалък, цена за дъщеря си, десетки килограми памук за юрганите и дюшеците, които то ще приготви като чеиз, платове. В днешно време искат най-вече домашни мебели и др. След това споразумение вече се извършвал годежът, на който младите не присъствали. Родителите на момчето „белязвали” годеницата (биринджи нишан) с подаряване на накити и бельо. От този момент нататък наричат младите нишанль (белязани). Разменят се сватбени дрехи и обувки между годениците чрез посредници (нишан дюзмек). В периода между годежа и сватбата девойката усърдно се трудела над чеиза си. Между два байрама сватба не се прави, но в този период годеникът изпращал на годеницата си овен за курбан с къносана глава.
Обикновено сватбите се правели есен (в четвъртък и неделя) след прибиране на реколтата. Тогава започвала усилена подготовка за тях. От дома на младоженеца изпращали покана на роднините си за сватбата. Поканата се състояла от пакетче къна или пакетче ръжено кафе и свещ, цигара или бонбона, думите били „Заповядайте на сватбата”. А през това време в дома на младоженката се стягат трескавао. В навечерието на сватбата у момичето се прави къна геджеси, а у момчето – даул чалдърмак. Това обикновено ставало във вторник или сряда. Тържеството при момичето е прощаване с близки и другарки, това е моминска вечер, на която присъстват само жени – невести и девойки в най-хубавата си премяна. „Къната” се давала първата вечер от майката на момичето, а втората – от свекървата.
Вечерта започвала с танцуване. Годеницата стояла, а срещу нея се редували да танцуват една след друга приятелките ѝ. Редът се следял и спазвал от по-възрастна, омъжена жена, роднина на годеницата. Къната омесвали в съд, в средата на който имало запалена свещ. Най-напред бавно били къносвани пръстите на момичето, после и на ръцете, които били завивани с тютюнев лист или златна пара, както и всеки пръст поотделно, след поставянето на къна върху дланта, ръцете се бинтовали. В сряда или вторник момчето прави ергенска вечер. Специална жена (гелин дюзюнджю) в селището украсява и облича булката. На главата ѝ поставя копринен червен чумбер, венче от цветя и от него надолу пуска сърмена тел, увита от няколко нишки. Лицето украсяват с пайети върху двете бузи и алтънче на челото, бузите били доста начервени, за да изглеждат поруменели, свежи. В някои райони булката се обличала в копринени шалвари и риза с едри цветя. Върху роклята обличали „кеди бастъ” (късо кожухче от изкуствена кожа), купено от свекървата. Приятелките на булката също са облечени в най-хубавите си дрехи, защото сватбарите ще ги оглеждат за снахи.
Два дни преди сватбата, в една стая в дома на булката, разпростират целия чеиз. Идват да го гледат жените от цялото селище и го преценяват като количество и качество.
Пристигат пред вратата на годеницата. Младоженецът трябва да напълни лявата ѝ обувка с пари, която според приятелките ѝ хлопала. През това време свекървата ръси на двора дребни пари и бонбони. Когато парите се сторят достатъчно, пускали младоженеца при забулената невеста и пристигал ходжата, който в присъствието на двама свидетели извършвал бракосъчетанието, съгласно ислямските закони имам никях. Пред портата младоженецът целува булката през булото и целува ръка на свекъра. Свекървата пак хвърляла върху ѝ монети, жито, бонбони. После ѝ давала два хляба, менче с вода, пръстите ѝ намазвала с масло, за да намаже горния праг на вратата. Свекървата захранва булката с различни по вкус неща. Завеждат булката в стаята, която е определена за нея. Докато младоженците се опознават и любят за първи път, навън сватбарите се веселят и очакват нишана. На другия ден показват нишана на свекървата, булката отново облича булчинската премяна, поставят булото, но лицето ѝ остава открито. Целува ръка на свекърва си и тя я дарява със златни монети или пари. Целува ръка на свекъра си и той ѝ дарява животно – овца или крава. През това време идват девойки и жени от селото, за да разгледат нишана. Описаната турска сватба вече е останала в миналото. В днешно време, когато младите хора ходят на училище, на работа или следват, те имат възможност да се срещат лично, да се опознават, да дружат и да избират сами своя спътник. Вече никой не се жени по този начин. Общуването свободно с други етноси им дава възможност да имат по-голяма широта на възгледите, да мислят по-модерно за семейството и живота в него!
Изготвил: Ирена Михайлова – Образователен медиатор към ЦМЕДТ ”Амалипе” и СУ ”Ангел Каралийчев” гр. Стражица