“Имам една мечта – да учим и живеем заедно”: Аксения Ранкова
През февруари Център Амалипе обяви ученически конкурс на тема “Имам една мечта – да учим и живеем заедно”. Получихме много есета – вдъхновяващи, искрени и истински. Поетапно ще ви представяме част от отличените от тях, а призовите видеа може да гледате в YouTube канала ни.
Представеното по долу есе е класирано в трета възрастова група – Категория есе, в рамките на конкурс “‘Имам една мечта – да учим и живеем заедно” на Център Амалипе.
Автор: Аксения Ранкова – XI клас, СУ „Трайко Симеонов“, гр. Шумен
“ИМАМ ЕДНА МЕЧТА – ДА УЧИМ И ЖИВЕЕМ ЗАЕДНО!”
Аз съм ромка и не се срамувам от това. Векове наред за ромите битува схващането, че са утайката на обществото и за съжаление колкото и усилия да се полагат, този стереотип все още не може да се пречупи.
Имам една мечта – да учим и живеем заедно, защото ежедневно се сблъсквам със случки на дискриминация в институциите, които посещавам и дори с агресия в шкóлата, в която тренирам. Често зад гърба си дочувам разни подмятания и неприятни намеци за етноса, от който произхождам, за квартала, в който живея и дори за училището, в което уча. Това ли е определящо за човека, за неговата култура на поведение, за способностите и талантите му?
Родителите ни може да не са лекари, адвокати и предприемачи, но влагат огромни грижи и обич в отглеждането ни. Искат най-доброто бъдеще за нас, защото са го нямали за себе си. Влагат много повече усилия да се справят с ежедневието, защото просто са различни и са “от другите”. Много по-висока е стълбата до успеха, много по-трудна е борбата за доказване и намиране на място в обществото, защото ние сме “от другите”. И това е истината, за която не рядко очите са затворени, която често е спестявана, завоалирана, дори отричана.
Въпреки това, аз искам не само да уча, но и да продължа образованието си, защото това е залогът за реализацията на моите лични мечти и защото съм убедена, че това е начинът да покажа на обществото, че и хората от нашия етнос са стойностни и могат да докажат стойността си, ако не бъдат непрекъснато отхвърляни и дискриминирани.
Има една мечта, само една – да учим и да живеем заедно? Толкова ли е много? Толкова трудно постижимо ли е?
Есето на Вирджиния Атанасова , 11 клас, ПГССХТ,гр.Шумен вижте тук.
Есето на Генчо Цанков – 12 А клас, ПГЗ “Тодор Рачински”, Генерал Тошево