Ролята на социалния педагог за развиване на личностната устойчивост на децата в условията на интеркултурна средa

доц. д-р Розалия Кузманова – Карталова, ВТУ „Св.Св.Кирил и Методий”

Днес особено активно се говори за живот в интеркултурна среда, което се свързва с толерантност, взаимоприемане, емпатичност, уважение към религия, ценности и обичаи на различните етнокултурни групи за личностната устойчивост на хората и просперитета на нацията. За постигането на такива хармонични отношения е необходимо удовлетворяване на потребностите и очакванията на хората от приемане, уважение, валидизация на ценностите, както и създаване на възможности за доказване на „Аз”-а и повишаване на самоувереността и самооценката.

Много учени определят ХХ век като „век на тревожността”, но XXI век с интензивния процес на глобализация и немалкото празни ниши по отношение на сигурността на хората, може да се окаже в по-висока степен „век на тревожността”. Натрупването на повече богатства при едни и значителното обедняване на други със сигурност доринася за повишаване тревожността у хората и за по-слабата възможност за утвърждаването им като психически и емоционално устойчиви личности. Най-уязвими в ситуация на несигурност се оказват децата, които много по-трудно могат да се ориентират в света на възрастните, в суетата на ежедневието и меркантилните ценности.

Когато детето се намира в ситуация на несигурност и несправедливост, най-често се създават предпоставки за проблем, като типичната проява е личностна тревожност. Личностната тревожност се разглежда като основна човешка емоция, която се развива през поколенията като приспособителен механизъм за справяне с опасността. В определена степен и в подходяща форма може да се приеме като двигател за развитието на човека и обществото, но когато факторите на социалната среда подсилват нивото й, е възможно да се достигне състояние на разрушителна нестабилност. Много изследователи споделят схващането, че тревожността може да се интегрира и като характеристика на личността. Тя се приема като устойчива предразположеност към емоционално тревожно реагиране в различни ситуации, като резултат от фрустрирането на социалните потребности на личността и особено на самооценкатай. Най-често тревожността се проявява при вътрешна опасност, при конфликт между съзнавано и несъзнавано или конфликт в самото несъзнавано – когато личността е изправена пред дилема, за която обикновено не подозира[1].

При децата съществуват различни изначални страхове, които могат да бъдат първопричина за формиране на тревожността, като: страхът да не бъдат отхвърлени, изоставени, критикувани, укорявани, подценявани, да не бъдат обичани и т. н. Всичките тези характеристики са предпоставка за тревожност при децата, особено в интеркултурна среда.

Необходимо е да изтъкне, че всяко едно цивилизовано общество е необходимо да работи по осъзнаване на позитивната стойност на културното многообразие и да отчита приносите на интеркултурността. Разбира се, съществуват и много трудности, които е добре да бъдат разпознавани навреме и овладявани, за да може да се работи за развиването и утвърждаването устойчивостта на характерите. Според Сийка Чавдарова – Костова „Процесът на интеркултурно възпитание предполага формирането на „виждане” на проблеми в общуването между представителите на различните социокултурни групи или превантивно „предусещане” на такива проблеми и предприемане на мерки за тяхното неосъществяване”.[2]

За да се справи детето с тревожността и да формира личностна устойчивост и умения за справяне при различни трудни или непредвидими ситуации, е от значение професионалната роля на социалния педагог. Неговите основни функционални задължения за подпомагане справянето с проблемите при децата и за постигане ефекта на ползотворните взаимоотношения в интеркултурна среда се свързват с[3]:

– Добра теоретична подготовка;

– Съчетаване на теорията с практиката;

– Висока мобилност и възможности за бързо преминаване от проблемни ситуации към тяхното овладяване;

– Висока кондиция и ерудираност;

– Позитивизъм и толерантност;

– Възможности за цялостно обхващане на групата, както и на всеки неин член;

– Съблюдаване на безпристрастна и обективна позиция;

– Поддържане на ведра и динамична атмосфера;

– Готовност за признаване на пропуски, затруднения и грешки;

– Етичност и отговорност;

– Извеждане на работата до край, дозиране на работата и ограничаване на празнодумието;

– Мотивиране за работа;

– Предизвикване и поддържане на доверието;

– Естественост и лекота на поведението.

Работата в посока развиване на личностна устойчивост в условията на интеркултурна среда е особено интензивна и с устойчив ефект, когато участниците в определения тип взаимодействие работят в група. Сравняването един с друг, стремежът за взаимно опознаване и живот в конкурентна среда са мотивиращи фактори за личностно развитие и за формиране на устойчивост за успешното интегриране в различни среди.

Могат да се очертаят някои акценти при работата в група по посока развитие на личностната устойчивост на децата в интеркултурна среда, а именно[4]:

  • Подпомагане процеса на опознаване и настройване за работа.

Когато децата са за първи път заедно, е добре да им се помогне да се запознаят и да се настроят за работа, като социалният педагог излага накратко целите, плана на работата и видовете дейности.

  • Сформиране на групата.

Социалният педагог всеки път проверява нивото на позитивност на децата към другите и към работата. Отговаря на въпроси, които са възникнали след предходна групова работа. Децата се информират за нормите на поведение в групата, като сформираните вече правила са поставени на видимо място и се припомнят от участниците.

  • Изслушване.

За успешната работа на групата е нужно да се вникне в изказването на всеки неин член. Така може да се намали напрежението, предварително да се доближат позициите на децата, да се изведе сходството в мненията им и това да бъде предпоставка за по-бързото постигане на целта.

  • Поощрение на активното участие в груповата работа.

Свързва се с това да се насърчава изказването от децата на своя гледна точка без да се притесняват, че ще бъдат разбрани неправилно или ще бъдат упреквани за това. Социалният педагог може да помага, насърчавайки всички да се чувстват комфортно и да поощрява тяхната активност. Особено важно е да се подходи тактично към тези, които по-малко участват в работата и да се подбуждат за по-чести изказвания.

  • Поощряване на взаимната поддръжка на децата.

Групата може да функционира особено ефективно при условие, че всички нейни членове работят заедно за достигане на собствените и груповите цели. Това може да се реализира, ако участниците се стремят да си помагат един на друг, да си оказват поддръжка, да си дават съвети и подкрепа. Ролята на социалния педагог е да толерира взаимната подкрепа на децата. Това, че някой от тях получава морална поддръжка от другите, е предпоставка да се реализират още множество варианти за разрешаване на задачите и проблемите.

  • Настройване на поведението.

Децата в групата доста често говорят за своите чувства и преживявания прекалено общо. Ролята на социалния педагог е да подава насочващи въпроси, както и да задава конкретни такива, за да може да се уточни смисълът на казаното. По този начин може да се определи същността на проблема и да се инициира желаното вербално поведение.

  • Реагиране на нежелано поведение, демонстрирано от децата.

Това е поведение, което пречи за реализиране на целите и нарушава комуникацията в работния процес. Ролята на социалния педагог е: да изслушва децата, които демонстрират липса на интерес към работата или правят неконструктивни предложения; да наблюдава невербалното поведение, пречещо на груповото взаимодействие (например изместване на стола в страни, кръстосване демонстративно на краката и др.); да игнорира подобно поведение в полза на личността, която го демонстрира или в името на груповата работа и да преориентира групата към обсъждане на по-продуктивни теми.

  • Преориентиране вниманието на групата.

По време на работата социалният педагог може да счете за целесъобразно отново да се върне към предишни изказвания на децата. Целта е те да се обвържат с текущата дискусия, така че да се привлече вниманието на авторите на тези изказвания, а също и да се направи дискусията по-осмислена и обединяваща. Ако се похвалят някои идеи на отделни участници, то те може да се привлекат за по-активно участие в текущия разговор.

  • Преадресиране на изказването на други деца.

В процеса на работа социалният педагог от време на време може да предпочете да предостави думата на други членове от групата, като по този начин включва и тях в разговора. Затова той трябва да следи за изказването на всеки член на групата. Принципно положение е, че винаги има какво да се каже, но не всеки може да е имал тази възможност, а точно неговото мнение може да се окаже много полезно.

Въпреки зададената примерна рамка и препоръки, всеки, който пристъпи към работа по посока развиване на личностна устойчивост при децата, би трябвало да пречупи работната ситуация през своята личност и гледна точка, за да се чувства комфортно и компетентно при реализирането на задачите.

За постигането на личностна устойчивост в условията на интеркултурна среда, е от значение също равнището на наличните знания, както и прилагането на адекватно поведение в различни ситуации. Културата на всекидневното общуване и свързаните с него очаквания предполагат равнопоставеност в отношенията на базата на обикновени стимули, например: „Аз те забелязвам – ти ме забелязваш”; „Аз те ценя – ти ме цениш” и други. Това са естествени послания и залог за благоприятни човешки отношения, предпоставка за удовлетвореност, радост и чувство за пълноценност.[5] Именно за постигането на такава култура на общуване за развитие и утвърждаване на личностната устойчивост при децата може да се работи и в индивидуален контекст.

Чрез индивидуалната социална работа е необходимо да се поддържа психо-емоционалният баланс на децата и да се стимулират плодотворните реакции, емоционалната и психическата устойчивост, ефективната комуникация. Стремежът при работата на социалния педагог е да се постигне устойчивост в следните направления: силна идентичност и самоконтрол; оптимизъм; високо ниво на емпатичност; умения за самонаблюдение; емоционална зрялост, т. е. способност да се изразяват адекватни емоции; последователност и поглед в бъдещето; почтеност и морал; позитивност; любознателност; контролиране на енергията; силна самоувереност; готовност за поемане на рискове; развиване на уникални характерологични черти[6].

Проучванията сочат, че сложният и дълъг процес на личностно утвърждаване в различни интеркултурни групи и среди може да бъде подпомогнат с малки и прости формули на позитивна комуникация, тъй катоедна от малките тайни за успешния път към хората е да признаеш ценността на другия като личност, както и значимостта и ценността на казаното от него. Това е така наречената техника „валидизация”, чрез която може да се потвърди значимостта на идеите, проблемите и чувствата на детето, като се изразява признание за положените от него усилия и на получените резултати[7].

Друга техника, която помага за по-доброто разбиране на другите, е „описание на чувствата на партньора”. Тя предполага умения за съпреживяване и за моментно идентифициране с другия. При нея се изисква да се изрази, да се назове основното чувство на говорещия, като по този начин се показва, че той е възприел чувствата на партньора, че ги е доловил и ги има предвид при своето изказване[8]. В полза на доброто взаиморазбиране е също техниката „описание на поведението на партньора”. Същността й се изразява в това, че наблюдаваното поведение се описва така, както е възприето, без да се оценява или да се търсят предполагаемите мотиви за него, като стремежът е по-голяма обективност при преценките[9]. Тези техники могат да се ползват и да се стимулира изразяването им във всяка среда и ситуация чрез положителното въздействие на социалния педагог.

В заключение може да се обобщи, че развиването на личностната устойчивост на децата в условията на интеркултурна среда е необходимо и важно условие по пътя на тяхната личностна зрялост за вграждането им в обществените условия на плурализъм и многообразие. За повишаване на личностната им самооценка и изграждането и утвърждаването им като психически и емоционално зрели млади хора, значима роля има социалният педагог (педагогическият съветник) в училище. Апелът на обществото и на професионалната общност е сериозен по отношение на необходимостта от повече квалифицирани специалисти – социални педагози в училище, които да са в помощ на децата, родителите и учителите за бързото и успешно интегриране на подрастващите в условията на интеркултурна среда.


[1] По: Кузманова – Карталова, Р. Проблемът за личностната тревожност при деца в неравностойно социално положение. Военно-научен форум с международно участие. Сборник научни трудове, т. I, ВТ, 2004, с. 153 – 161.

[2] Чавдарова – Костова, С. Съвременни предизвикателства пред интеркултурното възпитание. Образование, С., 2010, с.173.

[3] По: Кузманова – Карталова,Р. Методически насоки за организиране на модулни обучения при работата на педагогическия съветник. В: Съвременни образователни технологии в основното училище. Научно-практическа конференция, ВТ, 2008, с. 140 – 145.

[4] По: Браун, Дж., Д. Кристенсен. Теория и практика семейной психотерапии. Практика психотерапии, 2001.

[5] Силгиджиян – Георгиева, Х. Аз-концепция и психосоциална идентичност. УИ „Св. Кл. Охридски”, С., 1998, с. 6.

[6] Гилфойл, Д. Харизмата и нейният ефект. Кръгозор, С., 2004, с. 454.

[7] Методи за работа в малка група. Съст. Е. Пенчева, УИ „Св. Кл. Охридски”, С., 1995, с. 49 – 50.

[8] Пак там, с.50.

[9] Пак там с.50-51.

Статията е поместена в сборник “Интеркултурното образование като средство за намаляване отпадането на ромските деца от училище”, Национална научно-практическа конференция, Том II. Велико Търново, 2014