Голяма част от фактите, свързани с историята на ромите, са спорни и неясни. Писмените извори, свързани с ромите, са малобройни и твърде неточни. Те са оставени от „другите“ – византийски, балкански, османски и западноевропейски хронисти – и информацията, която дават, е оскъдна и често спорна. Съществуват две основни хипотези за произхода на ромите: едната посочва Египет като тяхна прародина, другата търси корените им в Индия. Хипотеза за произход от Египет Дълго време се е смятало, че ромите идват от Египет – територия доста по-близка и позната на европейците в сравнение с далечна Индия. Освен това, самите роми са твърдели, че са потомци на изгонени от Египет християни. В резултат на това те получават статут на мъченици за вярата, защитни грамоти от папа Мартин V, император Сигизмунд и много западноевропейски владетели и биват приети благосклонно в Европа. Остатък от това схващане са названията за роми/ цигани в много езици – например, македонското гюпти и подобното му английско Gypsies. И до ден днешен някои групи роми свързват себе си с Египет – например, т.нар. егюпци в Македония и Косово (малка част от тях живее и в най-югозападните части на България) и др. Хипотеза за индийски произход Повечето историци, които пишат за появата и заселването на ромите в Европа, споделят хипотезата за техния индийски произход. Важна роля за определянето на произхода на ромите изиграва дописка във виенския вестник „Wiener Anzeigen“ от 1763 г. Вестникът публикува информация за студента Щефан Вали от гр. Комарно, Унгария, който сравнил 1000 санскритски думи с езика на на ромите в родния му град. Въз основа на тази дописка, лингвистът Х. М. Г. Грелман издава знаменития си труд „Циганите. Един исторически опит върху начина на живот, състоянието, обичаите и съдбата на този народ в Европа заедно с техния произход“, които показва пряката връзка между санскрит и романес и налага като основна хипотезата за индийския произход на ромите. Индийският произход на ромите е установен на базата на лингвистиката, чрез сравнения между ромския език романес и древноиндийския свещен език санскрит. Не е ясно кога и защо ромите напускат Индия. Повечето историци предполагат, че това става през V-VI в. от н.е. Приема се, че при достигането на източните граници на Византийската империя ромите се разделят на три потока и поемат съответно на север, към Задкавказието (днешна Грузия и Армения); на юг – към Сирия, Палестина и Северна Африка, и трети поток – към Мала Азия, Балканите и Европа.
ЦЕННОСТНА СИСТЕМА, ТРАДИЦИИ И ВЯРВАНИЯ
РОМСКОТО СЕМЕЙСТВО
Семейството е най-важният фактор в живота на всеки. Ето защо старите хора от ромски произход биха казали, че човек може да живее без пари, но не и без семейство. В нашия живот, ние променяме мястото, на което живеем; училището, в което ходим; работата, която работим. Но не можем да избираме нашите собствени родители или да променим семейство, в което сме родени Така че, всеки се стреми и търси по-силна подкрепа в своето семейство и род.
За хората от ромски произход семейството представлява свещена среда, в която в продължение на векове е създавана, развивана и предавана от поколение на поколение ромската материална и духовна култура. По този начин, дори и без писане, се е запазил майчиният език, богатият фолклор, интересните празници, обичаи, ритуали и традиции, уникалните занаяти и тяхната технология, ценностната система и т.н. През вековете ромите са били ничии народ и точно техните семейства и родове са били безспорните пазители и защитници на ромската култура.
Взаимната подкрепа, уважението, обичта и разбирателството са най-ценните добродетели в ромското семейство. Членовете на семейството – родители, деца, братя и сестри – помагат един на друг в работата и по време на празници, в моменти на щастие и мъка. Ромите първо биха потърсили помощ и подкрепа от семействата си. Уважението между членовете на семейството е едно от основните правила. Уважението по отношение на родителите се счита за задължение на всеки. Недопустимо е децата да говорят грубо с родителите си или дори да повишат глас. Децата трябва винаги да се вслушват в думите на родителите си, защото те имат богат житейски опит и винаги мислят най-доброто за децата си. Когато децата пораснат, те трябва да се грижат за родителите си, по същия начин, както те са се грижили за тях когато те са били малки: недопустимо е да оставите старите си и безпомощни родители да се грижат сами за себе си. Така че, би било изключение, да срещнете ром, който да остави възрастните си близки в Дом за стари хора. Традиционен за ромското семейство е духа на взаимно уважение, лоялност един към друг, себеотрицание при екстремни обстоятелства, забележителен морал и етично отношение към по-възрастните, болните и слабите. Особено по отношение на възрастните хора , а на най-възрастните от тях, най-опитните и мъдрите в семейството, се издигат в култ.
Децата са най-голямото богатство на всяко ромско семейство и те дават смисъла на създаването и съществуването му. Децата са най-ценният капитал на всеки член на семейството, тъй като те са най-реални продължители на семейството и на линиите на традиции и ценности. В ромското семейство, всяко дете има своето място в зависимост от неговия пол, възраст и здравословно състояние. В традиционното семейство, от най-ранна възраст на детето се отглежда възпитайки дух на уважение към възрастните, в готовност да защити честта на семейството и рода, в преданост и обич към всички представители на рода (особено възрастните хора) , в запазването на традициите на семейството и рода, обичаите, правилата и нормите на живот, ранна интеграция и усвояване на семейния бизнес, който често съвпада със семейно-традициионните най-практикувани професии: калайджийство, железари , животновъдство, плетене на кошници и т.н. Влияние върху ромското дете имат не само майката и бащата, но и бабата, дядото, чичото, лелята, по-големи братя и сестри, и братовчеди. В рамките на цялата тази съвкупност близки и роднини всеки има своето място, определено от неговата / нейната възраст, пол, лична харизма и влияние над другите, престиж, начина да изкарва средства за живеене, умения за преговори и т.н.
От най-ранна възраст децата биват отглеждани по различен начин, в зависимост от техния пол. Традициите, свързани с възпитанието на децата от женски пол са насочени предимно за създаване на умения, необходими за бъдещата съпруга и майка. Всичко останало, включително доброто образование за ромските момичета, остава на заден план. Момчетата са обект на по-специфично възпитание от страна на семейството, което е насочено преди всичко към овладяване на семейния занаят като основен семеен доход, чрез който бъдещите съпрузи ще бъдат в състояние да изкарват прехраната на семейството си по-лесно. За разлика от момичетата, на момчетата се залагат по-големи надежди. Днес в ромските семейства никак не е чужда идеята мъжкото потомство да получи по-добро и по-престижно образование, да придобие по- ценна професия на пазара на труда, стремеж към завършване на висше образование и амбиции за овладяване на престижни професии като учители, лекари, адвокати и т.н.
Една от особеностите на ромското семейство е, че детето, след достигане на определена възраст, се счита за еднакво важен член на семейството и неговото / нейното мнение по определени въпроси се приема като мнение на един зрял човек. Поради тази причина, ако едно дете декларира пред неговите / нейните родители, че той / тя не иска да ходи на училище, то е много вероятно, те да не реагират, а просто да се съгласят с това мнение. Днес, както и в миналото, много от ромските деца растат в семейства с един родител или с “приемна” майка: мащеха (новата съпруга на бащата на детето, която не е родила детето, но се грижи за него / нея) или втори баща. Това е така, защото родителите могат да се разделят или да се случи инцидент на един от тях. Въпреки че не е “кръвен” родител, приемната майка трябва да се грижи за детето и поради тази причина той / тя се уважава като кръвна майка.
Един от факторите, които също трябва да бъдат взети предвид е степента на модернизация на съответната група роми. Това, до голяма степен определя отношенията в рамките на общността, която е пряко свързана с нашата работа. Предварителното йерархично структуриране на общността се развива по скалата “индивид” – “семейство” – “общност”, като се има предвид,че индивидът има най-малка тежест, а общността най-голяма. Между индивида и общността, изборът би бил в полза на общността. След това следва семейството и на последно място индивида. Това състояние на въпросите, обяснява до голяма степен спецификата на ромското семейство, описана по-горе. Тази взаимозависимост в традиционните ромски групи е причина за произхода на стереотипа за „другарството” сред ромите. Това до голяма степен пречи на развитието на отделния индивид, който в крайна сметка отразява развитието на цялата общност. Въпреки това, това не е характерно само за ромската общност – характерно е за всяко традиционно общество. Когато Общността вече е започнала да се модернизира, стремежа към лично развитие постепенно ще започне да надхвърля стремежа към развитието на семейството и общността.
РЕЛИГИОЗНОСТТА ПРИ РОМИТЕ
Един от най-разпространените митове за ромите е, че те не са религиозни, или в най-добрия случай – че религиозността сред тях е външна, показна и комерсиална, предназначена единствено за по-безпроблемното контактуване с околните етноси. “Циганите не принадлежат към никаква религия…В християнските страни те се пишат християни, в Турция те са мюсюлмани, и ако имаше кралство Юдея там те биха били евреи.” (Коgalnitchan 1840:27). “Сменяйки родината си, те сменят и религията си. В християнските земи те са християни, в мюсюлманските са мохамедани, а между протестантите са протестанти.” (Popp-Serboianu 1930: 62)
Както отбелязват Е. Марушиакова и Веселин Попов това схващане принадлежи не само на учени и изследователи, то е широко застъпено сред редовите представители на етносите, по чиито земи отсядат ромите (виж Марушиакова, Попов 1993: 159-160). Причините за него са няколко.
Първо, от вярната предпоставката, че ромите нямат собствена (ромска) религия се извежда неверния извод, че те са нерелигиозни. Факт е, че през дългия си път от Индия към Европа ромите бързо губят традиционната индийска религия и приемат религията на империите и народите, с които контактуват. В този смисъл, наистина не съществува ромска религия. Но тъждеството на етнос и религия не е актуално от векове – поне от навлизането на големите монотеистични религии (християнство и ислям). Нима съществува българска, румънска, френска и т.н религия?
Второ, от вярното наблюдение, че някои ромски групи лесно сменят изповядваната от тях религия и че често ромите съчетават православни, католически и мюсюлмански елементи в обредността и култа се прави неверния извод, че тяхната религиозност е показна и безпринципна. Пропускат се два много важни момента – от една страна, теологичните разлики между християнството и исляма (и особено между разклоненията на християнството – православие, католицизъм и протестантство) не са толкова големи, а от друга – по презумция ромите винаги са се числили към най-бедните слоеве на обществото. За т.нар. “простолюдие” строго-теологичния пласт в религията е бил неразбираем и се е свеждал само до основните (не толкова религиозни, колкото светогледни) догми – дали да се вярва в един или в много богове, как е възникнал света и човека и още няколко подобни. А там разликите са неголеми. Всичко останало е било въпрос на традиция: едва ли въпросът дали Сина нисхожда само от Отца или и от Светия Дух е вълнувал често обикновения простосмъртен. Това обяснява защо под напора на различни политически обстоятелства някои народи (особено тези, които нямат собствена държавна организация, която да институционализира традицията) безболезнено сменят религията си – достатъчно е да споменем ислямизирането на албанците и босненците, например (а защо не и лутанията на България между православието и католицизма в началото на Второто българско царство?).
Поради чергарския си начин на живот и честата смяна на културна и религиозна среда, ромите също са били склонни безболезнено да преминават от една монотеистична религия към друга и да съчетават елементи от различни религии в обреда. Но както посочихме по-горе това в никакъв случай не означава безбожие. За ромът, почти винаги принадлежащ към простолюдието е важно да се вярва, а не толкова по какъв начин и как ще бъде наричан Бога. Освен това задължително трябва да споменем, че тази склонност за преминаване от една религия в друга и за съчетаване на елементи от различни религии далеч не е характерна за всички ромски групи. Ако в България тя е често срещана при т.нар. йерлии, то не може да се каже същото за другите две големи групи ромско население – рударите и особено калдарашите, които са ревностни православни християни.
Трето, отъждествява се религиозност с религия. А двете понятия съвсем не са тъждествени. Религиозността включва няколко културни практики за отнасяне към свръхестественото, като религията е само една от тях. Паралелно с нея са съществували и съществуват врачуване, гадателство и още ред други, които така или иначе са свързани с религиозността, но не са част от религията (често влизат в противоречие с някои нейни догми и биват отречени от нея). Сред ромите тези “паралелни практики” винаги са играли и продължават да играят много важна роля, може би по-важна от ролята, която играят при който и да е друг етнос. В някаква степен те отнемат от “територията” на най-важната практика – религията, особено що се отнася до нейните абстрактни догми и така правят възможна по-лесната смяна на една монотеистична религия с друга, за което говорихме по-горе. Неотчитането на ролята, която играят “паралелните практики” (особено врачуването и гадателството) сред ромите, както и неправилното отъждествяване на религиозност и религия води до погрешния извод за слабата (или отсъстваща) религиозност сред ромите.
Посочените три причини могат да се обединят в една: непознаването на ромската религиозност от страна на неромите води до погрешния извод за нейното отсъствие.
В настоящата глава ще се опитам да посоча накратко основните характеристики на ромската религиозност, доколкото тя има пряка връзка и намира отражение в празничната система на българските роми.
1.Ромите вярват в Бог и доказателство за това е наличието на понятие за Бог – О’Девел или Девла -в езика романес. На ромската душевност не е чуждо личното, неопосредствано от свещеници почти интимно отнасяне към Бога, символизирано от обръщението “Шукар Девла” (буквално “Сладки Боже, Красиви Боже”), често срещано в песните на дръндарите, например. Не е чуждо и страхопочтението, изразявано чрез обръщението “Барейа Девла”(“Велики Боже”).
Друго доказателство за дълбоката вяра в Бога е факта, че той присъства в голяма част от ромските приказки, като в някои от тях е основен действащ персонаж – нещо, което посочихме в гл 2.
2.Важна особеност на ромската религиозност е нейния земен характер. Интересът към небесното битие на бога е минимален, или по-точно – напълно отсъства. Показателен в това отношение е факта, че сред ромските приказки, легендите и песни, издадени от мен (Колев 2001), както и сред тези, издадени от Й.Нунев (Нунев 2000) не присъства нито една, която се отнася изцяло към небесното битие на Бога. Както посочихме по-горе, тези въпроси остават извън интереса на по-бедните и по-необразовани простосмъртни, към които се отнасят и ромите. За тях по-важно е друго – това, че Бог се явява инстанцията, която е последен съдник и гарант за истината и справедливостта, че той се намесва в земните дела за да помогне на изпадналите в беда.
Не случайно клетвата, която дават подсъдимите пред мешерето е клетва пред Бога – човек може да успее да излъже друг човек, но не и Бога. Клетвата да не се краде, която понякога дава цялата ромска общност от дадено село също е клетва пред Бога. Бог присъства в живота на човека и именно това присъствие (а не трансцендентния живот на Бога) е важно за ромите.
Това е една от причините във фолклора на ромите -мюсюлмани (хорахане-рома) Бог да се държи “християнски”, а те самите да празнуват не само ислямските празници (байрами), но и християнските. Както споменахме в гл. 2 в приказката “Сватбата на деветия брат”, записана сред хорахане-рома от с. Водолей, Великотърновско Бог лично слиза на земята (при това облечен като беден старец с дълга брада) за да предотврати несправедливостта. Що се отнася до празниците – очевидно е че “земната религиозност” сред ромите предполага възможността за по-непосредствен контакт с божественото (каквато възможност е празника) да бъде много по-честа от два пъти годишно, поради което хорахане-рома празнуват и християнските празници.
Израз на земния характер на ромската религиозност е факта, че голяма част от ромите не вярват в задгробен живот, или не му отдават особено значение (виж:Марушиакова, Попов 1993: )
3.Тясно свързана със земния характер на ромската религиозност е и друга нейна особеност, наречена сполучливо от Е.Марушиакова и В.Попов “ромски религиозен синкретизъм” (Марушиакова, Попов 1993: 162). Става въпрос за многократно споменатата тенденция да се съчетават безпроблемно елементи от ислямската и християнската религия, от православието и католицизма, както и да се преминава от едната религия в другата (при част от ромите в България тези преминавания са толкова чести, че вече е трудно да се каже дали те са хорахане-рома или дасикане-рома).
Заслуга за това имат не само историческите обстоятелства. Те са едната от причините, непосредствената. Другата важна причина е възможността основните характеристики на ромската религиозност да функционират както под християнски, така и под мюсюлмански “покрив”. И ромът-християнин, и ромът-мюсюлманин наричат Бога много по-често Девла, отколкото Исус, Йехова или Аллах. И за двамата Бог е този, който помага, раздава справедливост и наказва. Тринитарността, двуединната богочовешка природа на Христос и още ред други абстрактни теологични спорове са били и остават твърде далечни за обикновения ром.
Смяната на християнството с ислям или на исляма с християнство на практика не променя нищо в светогледа на рома. Това че отбелязват Банго Васили, червят яйца на Великден и колят агне на Гергьовден не пречи на хорахане-ромите да смятат себе си за мюсюлмани и със същата искреност и усърдие да отбелязват двата ислямски байрама.
Впрочем религиозният синкретизъм не е откритие и собственост на ромите. Голяма част от латиноамериканските индианци продължават да почитат своите предколумбови богове, без това да им пречи да определят себе си като ревностни католици. А за синкретизма между шантоизъм, будизам и християнство в живота на японците са изписани томове.
4.Както посочихме по-горе, ромската религиозност трудно може да бъде разбрана без да се отчете мястото на т.нар. “паралелни практики” (врачуване, гадателство, знахарство, леене на куршум и др.). Сред учените-циганолози е разпространено схващането, че тези практики се прилагат само по отношение на неромите (т.нар. “гаджо“) и че не се прилагат между самите роми. От там се прави извода за тяхната комерсиална насоченост и за неприсъствието им в сърцевината на ромската религиозност.
Смятам, че това схващане е некоректно. Вярно е, че врачуването се е превърнало в начин за прехрана за част от ромските жени, така както бакърджийството, изработването на железни предмети и ред други дейности е начин за прехрана на техните мъже. Но от това не следва, че то не се използва и между самите роми, а още по-малко – че е чуждо на ромската религиозност. В част от ромските приказки врачки и магьосници играят важна роля (Колев, Крумова, Йорданов 2002:109-118), а в друга част – присъстват елементи на врачуването (Колев, Крумова, Йорданов 2002:63-72). Голяма част от онези светогледни нагласи, които се опредметяват в “паралелните практики” намират израз и в ромските празници. Напр. разпространеният сред почти всички ромски групи обичай да се гадае бъдещия брак на момите чрез “пеене на пръстените” по Гергьовден (на 5.05. или 6.05. вечерта) несъмнено е израз на вярата, че човек може да “отгатне” бъдещето, която заляга в основата на гадателството. Построяването на “кьопри” – “мост” по време на Банго Васили (аналог на разрушения от Дявола мост, по който минават ромите) насочва към вярата във възможността за възстановяване на накърнената хармония чрез символичното възпроизвеждане на минало събитие, което също се случва при т.нар. “леене на куршум” и т.н.
Всичко това идва да ни покаже, че т.нар. “паралелни практики” заемат подобаващо голямо място в ромската религиозност и са неразделна част от нея.
5.Анализирайки религиозността сред ромите, трябва да отбележим също така и още една важна нейна особеност – това че Бог (и светците) се отнасят към ромите като към роми. Този своеобразен “етничен” аспект е важен, имайки предвид постоянното (от векове насам) пренебрежително отношение към ромите от страна на другите етноси и особено – перманентната тенденция за асимилирането им.
В ромския фолклор отношението на Бога към ромите не винаги е еднозначно. В повечето случаи то е положително – ромите са най-обичаните от бога деца (“Мит за хората” – Колев, Крумова, Йорданов 2002:177), потомци на най-големия син на Ной (“Мит за Ной” – Колев, Крумова, Йорданов 2002:141) и т.н. Случва се обаче Бог да се разгневи на ромите заради техните постоянни кражби и престъпления и да ги подложи на унищожение (Нунев 2000: 111). Но дори в такъв случай, важни за отбелязване са две неща: Първо, при всички положения ромите биват спасени от свръхестественото (ако не лично от самия Бог, то “поне” от Свети Георги или Свети Васил). Второ, дори когато е гневен, Бог винаги се обръща към ромите като към племе, народ, т.е. така както се обръща и към другите хора, били те българи, турци, евреи и др. (Нунев 2000: 54).
В този смисъл, бихме могли да кажем, че на ниво религиозност ромите определено желаят да бъдат възприемани като народ, подобен на всички останали.
Този текст е част от книгата
Колев, Д. Календарни празници на ромите в Централна България. Велико Търново, Фабер, 2002
Използвана библиография
Колев, Д., 2001. Фолклор на ромите в Централна България. В.Търново: Faber.
Колев, Д., Крумова, К., Йорданов, Ст., 2002. Приказки, предания и песни на ромите от Централна България. В.Търново: Faber.
Марушиакова, Е., Попов, В., (съставители), 1997. Студии романи. Том ІІІ-ІV. Песента за моста. София: ИК “Литавра”.
Марушиакова, Е., Попов, В., 1993. Циганите в България. София: Клуб 90.
Марушиакова, Е., Попов, В., 1995. Циганите на България. София
Нунев, Й. 2000. Ромски приказки. София: ИК “Стигмати”.
Popp-Serboianu, C. J. 1930. Les Tsiganes – Dictionnaire. Paris.
Коgalnitchan, M. de., 1840. Skizze einer Geschiehte der Zigeuner ihrer Sitten… Stuttgart.