< Дигитална Академия Етническа палитра Овладяване на противоречията Примери на успеха
Етническа палитра
Съществуват поне три версии за произхода на името Койнаре. Първата е свързана с турско-юрушки произход – от „коюн“ (овца) и „ларе“ (село). Името „Койно“ и сега се среща в именната система на местните жители в различни модификации. Фактът, че до средата на XVI в. в османските регистри няма записани мюсюлмани, прави първата от трите версии несъстоятелна. Каквато и да е историческата истина, за пръв път днешното име „Койнар“ се среща в османски регистър от 1516 – 1517 г. на санджак Никболи (Никопол).
Религия
Преобладаващата част от населението на Койнаре изповядва източно-православното християнство. Градът принадлежи към Белослатинска духовна околия, Врачанска епархия. В Койнаре има един източноправославен храм, наречен „Всех Светии“. Той е добре поддържан, има и свещеник. Храмовият празник е първата неделя след Петдесятница. Част от местните роми изповядват християнството под формата на протестантство.
Икономика
От най-стари времена местното население се занимава със земеделие и скотовъдство. Земята се обработва от две земеделски кооперации, двама арендатори и частни стопани. Потребителната кооперация „Единство 93“ е с дългогодишни традиции. Около средата на XIX в. в местността „Селището“ е построена воденична вада с 13 воденици, известни като Горните и Долните селски воденици. Там са се събирали мливари от цяла Северозападна България. В началото на ХХ в. местното население отглежда овце. Продукцията, най-вече сирене, се изнася преди Освобождението чак на Цариградския пазар. В Койнаре се е намирала и най-голямата мандра за овче сирене преди 1944 г. Тя е изнасяла сирене за София с прочутата марка „Койнарско саламурено сирене“. През 1947 г. на брега на р. Искър в землището на гр. Койнаре е построена ВЕЦ. През 2002 г. дружеството „ВЕЦ ЕНЕРГИЯ“ придобива ВЕЦ-Койнаре. В града понастоящем функционират две текстилни предприятия, специализирани в производството на дамска конфекция.
Институции
В града има две училища и една целодневна детска градина. До 2000 г. през града преминава 125-километровата теснолинейна железопътна линия Червен бряг – Оряхово, построена в периода 1917 – 1930 г. Линията, както и прилежащата ѝ жп гара в Койнаре вече не съществуват. Теснолинейката по линията Червен бряг – Оряхово се е движила много дълго време от 1930 г., когато е свързана и крайната точка на маршрута – Оряхово с останалата част на теснолинейния път, широк едва 760 mm. В началните си години тя е била много натоварена и ключова, защото свързвала Оряхово – едно от най-големите фериботни ГКПП на България с останалата част на страната. Превозвали се товари и пътници. С годините обаче тя бавно започва да губи своята рентабилност и натовареността си, най-вече поради обезлюдяване на региона. Своята дума казват и лошата поддръжка на железния път и липсата на теснолинейни вагони и локомотиви и кризата в която се намира БДЖ. Тази теснолинейка е закрита на 15 декември 2002 г., когато е пуснат последния пътнически влак от Оряхово до Червен бряг.
Училището в Койнаре е открито през 1850 г. с пръв учител Цветко Диков от рода Томовци, който сетне става поп, а след него е учителствал поп Динко. В 1863 г. в койнарското училище е работил учителят Панайот Михайлов от Пловдив, който въвежда взаимоучителнте методи. До 1872 г. тук учителства Петко Стоянов, който е обучавал 85 момчета в едно отделение (Летоструй, Виена, 1873г.).
Към 2016 г. СУ „Христо Смирненски“ е било с 383 ученици и 16 паралелки. В момента има към 400 ученика от 1 до 12 клас.
Култура
Градът е разположен по протежението на една от извивките на р. Искър, на левия бряг на реката. В града има столетен дъб, обявен за защитен природен обект. Легендата разказва, че е издънка на още по-старо дърво. В центъра на града има паметник на загиналите във войните на XX век жители на Койнаре. Народното читалище „Христо Ботев“ е най-старото в община Червен бряг. То е основано на 2 (15) февруари 1889 г. под името „Развитие“. През 1901 г. е преименувано на „Христо Ботев“. През годините самодейците възстановяват и представят на народните събори в Копривщица обичаите „Коледуване“, „Лазаруване“, „Кумичене“ и „Калушари“, с което печелят златни, сребърни медали и грамоти. Отличени са индивидуалните изпълнения на Георги Радански за песен и Христо Петрешковски – за танца „Ръченица. През 1936 г. пътуващата оперна трупа на Христо Бръмбаров показва на местна сцена операта „Севилският бръснар“. На следващата година местните самодейци играят оперетата „Наталка Полтавка“. Преди 1944 г. Койнаре (тогава все още село) е било известно с мечкарите си, предимно власи-рудари, които водели и разигравали за развлечение мечки, свирейки на гъдулка по сборове и панаири. Традицията се запазва до края на 50-те години.
В нашия град Койнаре се самоопределяме като български роми, роми които изпълняват турски обичаи. Имаме и махала от власи-копанари, които говорят на влашки език, а изповядват източно-православна религия. Всички роми говорим български език, не сме научени от по-възрастните да говорим ромски. Определяме се като роми-християни и роми-мюсюлмани, но говорим български и власи, които говорят влашки език.
В Койнаре има две ромски махали и една с власи, но всички от деца живеем заедно с българите. Ние сме се смесили от детството, знаем какво е ценно за всеки от другия. Най-лошата вест на съседа ти е важна и за теб. Това е изградена ценност не отвън, а от самите нас, от общия ни живот. В Койнаре не помня да е имало сериозно напрежение на етническа основа между българи и роми. Една от причините за мирното съжителство е факта, че българските и ромските деца учат заедно, което е изградило междуличностно разбирателство и жителите на града се ценят като хора, не като етнос. Другата причина е, че в махалата не се говори ромски. Моето поколение не знае ромски. Поколението на моите родители също. Затова ромските деца от града имат възможности за развитие, защото не са обременени от стереотипите. Ромите говорят ромски език, рударите говорят влашки език.
По-младите роми и децата говорят предимно български език. При постъпване в училище нямат затруднения, защото българският език им е роден, разбират какво говорят учителите, имаме проблем с децата от влашката махала, защото те говорят на влашки език, имат малко затруднения при родовете и е необходимо повече да им се обяснява.
Нямаме традиционни занаяти, всички млади роми работят като строители, заварчици, шивачки-жени. Преди години си спомням, че имахме власи които правеха дървени лъжици, плетяха кошници но сега вече младите не го правят.
Още след освобождението е имало роми, които са се включили в обучението заедно с българите. Училището в Койнаре е открито през 1850 г. с пръв учител Цветко Диков от рода Томовци, който сетне става поп, а след него е учителствал поп Динко. В 1863 г. в койнарското училище работи като учител Панайот Михайлов от Пловдив, който въвежда взаимоучителната метода. До 1872 г. тук учителства Петко Стоянов, който е обучавал 85 момчета в едно отделение.
Примери на успеха
Първите роми със средно образование са се появили от 1957г., а от 1976г. имаме и с висше образование. Росен Богомилов завършва специалност История и география във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ през 2013г. Има магистърска степен по Образователен мениджмънт в СУ през 2017 . От септември 2013г. се присъединява към екипа на 106 ОУ „Григорий Цамблак“ в гр. София, а през 2015 година става част от програма „Заедно час“. В същото училище преподава вече като учител в програмата. Други вишисти са Сальо Мустафов Рамаданов, Атидже Мутова Пачова, Назие Демирова Салиева, Наца Гиздова Алиева Джамал Пашов Ходжов, Усние Мехмедова Алкова и мн. др. При нас хората от ромски произход се реализират много добре. Имаме медици, икономисти и др.
Празници и обичаи
Ние, ромите в Койнаре празнуваме: Гергьовден, Васильовден и Великден.
Васильовден в нашия град го празнуваме така: правим богата трапеза, на която винаги има пълнена гъска или пуйка. На 13-ти вечерта се събираме цялото семейство, искаме си прошка: целуваме ръка, а пък на 14-ти децата ни ходят по къщите да сурвакат за здраве и берекет, всички роми са подготвени и чакат децата с лакомства и подаръци.
За Великден във всички ромски къщи колят агнета и се събират със семействата си. Ромите християни ходят на църква, след полунощ обикалят църквата 3 пъти, а ромите мюсюлмани не ходят на църква. Всички роми боядисваме яйца, месим козунаци.
Ромите християни празнуваме годежи и богати сватби, някои от тях правят и църковни бракове, празнуваме сватбени кръщенета, понуда – питка, след като новороденото направи 40 дни от раждането. Турските роми правят кани преди сватбата, на следващия ден е сватбата, а на третия ден правят повраке – това означава, че искат прошка от родителите си и правят трапеза, а при власите от нашия град, празнуват: сватби и кръщенета като българите, кръщават си децата във църква
Изготвил: Корнелия Бориславова Ралчовска
Образователен медиатор в СУ “Христо Смирненски” гр. Койнаре