Ценностите, които не учим, и децата, които губим: още за случая в Луковит
Преди да учим децата на добродетели, трябва да ги защитим – със справедливост, съчувствие и отговорност
Преди седмица едно дете беше жестоко пребито – по толкова нечовешки начин, че е трудно да допуснеш, че някой, който има претенцията да се нарече „човек“ може да прояви такава умишлена жестокост. Защото да пребиеш едно дете, да му счупиш двете ръце и да го изхвърлиш от 6-метров мост си е опит за убийство. Когато едно дете пострада по толкова брутален начин, това означава, че сме стигнали дъното като общество. Общество с псевдоморал, с псевдоценности, с псевдорелигия, с превдотолерантност, с псевдоправосъдие. И всичко на фона на лицемерния “дебат” за предмета „Добродетели и религия“ в училище.
Случаят в Луковит показа колко е болно обществото ни и изкрещя „Царят е гол“. Случаят изкара на показ най-тежките язви на тази болест:
- Липсата на социална чувствителност и двойния стандарт на обществото. Всяко чудо за 3 три – до 30 април всичко беше забравено и случаят се превърна в „студена новина“. Нямаше масови протести, нямаше блокади на пътищата, нямаше снимки по площадите (не защото някой се е закахърил да опази самоличността на детето). А пък и в крайна сметка, то като е ромче, сигурно си го е заслужило … (Не че всеки един не е брал джанки от чуждите дворове като малък…) Така де, няма безгрешен циганин, всеки дим има огън, крайно време е да приложим Крумовите закони … това са само част от коментарите, които прочетох в социалните медии. Не можех да повярвам, че има нещо, каквото и да е то, което може да оправдае подобна жестокост, още повече когато става въпрос за дете. Видях, че извършителят не е един – стотици са, всички тези с оправданията – само дето още физически не са го направили, но в умовете и съзнанието си те вече са пребили това дете.
- Счупените институции. Проучване на Център Амалипе за домашното насилие в ромска общност от ноември 2020 показа изключително ниско доверие на ромските жени в институциите, когато е необходимо да се търси закрила и справедливост (всъщност нито една от анкетираните жени не е потърсила помощ от институциите). 86 % от ромите не съобщават за случаи на дискриминация, защото не вярват в институциите. Не че българските граждани като цяло вярват в институциите и в частност в полицията (Според Антикорупционния фонд 69% от българските граждани смятат, че ако подадат сигнал за корупция могат да пострадат и не се чувстват защитени). В този случай родната полиция не пропусна да затвърди това впечатление – насилникът беше задържан само за 24 часа, след което освободен, при положение, че е признал вината си за изключително тежкото и жестоко деяние. Трябваше местната общност да се надигне, да включи и медиите и едва тогава извършителят да бъде задържан отново, вече за 72 часа, а в последствие и с постоянна мярка за задържане. И отново това влезе в графата „Тук така стават нещата“ – нямаше полицейски оставки, нямаше дори извинение. Не чухме и да са изпратени психолози в училището на пострадалото дете, защото не мога да си предствя как се чувстват съучениците и приятелите на момчето.
- Мълчанието на политиците. Внезапно всички бяха обхванати от хронична институционална безгласност. Не беше направено нито едно официално изявления или публичен коментар от национални политици или ръководители на институции по случая с пребитото дете. Нямаше официална и безапелационна санкция нито на деянието, нито на дискриминационната агресия и расизъм към жертвата в социалните медиите. Държавната агенция за закрила на детето също бе обхваната от оглушително мълчание. Замълча и Комисията за защита от дискриминация. И сигурно е по-добре, защото вероятно щеше да се намери някой неразбрал чиновник, който да се изпусне „Ама то дете ли е или циганче?“ Медийното отразяване и реакциите бяха предимно на местно ниво, включително от кмета на Луковит, Иван Грънчаров, който единствен осъди нападението и призова за справедливост. Общественото внимание и протестите в града се опитаха да привлекат вниманието към сериозността на инцидента, но към момента няма данни за официални реакции на национално ниво.
- Жадните за сензация медии. И докато някои медии показаха истински стандарт за отразяване на случаите на насилие над деца (включително и съхраняването на идентичността на жертвата), водещ журналист си позволи в национален ефир, в сутрешен блок, търсейки евтина жълта сензация, да „налива вода в мелницата“ на всички онези с коментарите от т.1, измествайки фокуса към конкфликт в миналото, случил се със семейството на пострадалото дете – сякаш това имаше каквото и да е отношение към настоящия тежък криминален инцидент.
Променило ли се е обществото ни за един век?
Случилото се с детето в Луковит и особено поведението на извършителя, много напомня на „Снаха“ от Г. Караславов. Юрталана убива дете, което е отчупило няколко кочана царевица от нивата му. Извършителят не изпитва никаква вина, защото детето „краде царевица“, следователно само си е виновно. Полицията не наказва Юрталана. Разликите със случая в Луковит са минимални. Но става дума за събитие, което е век по-късно (Караславов публикува „Снаха“ през 1930г.). Нима наистина обществото ни изобщо не се променя?
И тук ще върна темата отново към дебата за ценностите. Но преди да тръгнем да нарушаваме конституцията, отнемайки светския характер на българското училище, дебатът за ценностите трябва да включи и това как институциите и възрастните споделят ценностите, на които искаме да научим децата си – доброта, толерантност, честност, емпатия, демократичност, справедливост … Аз не ги виждам никъде в изложеното по-горе.
Затова, ние от Център Амалипе настояваме за незабавната, макар и закъсняла реакция на институциите – Министерство на вътрешните работи, Прокуратура, Държавна агенция за закрила на детето, МОН и съответно РУО, Комисията за защита от дискриминация и др. за:
- Категорично осъждане и заклеймяване не само на подобен тип деяния, но и всякакви прояви на расизъм, дискриминация и толериране на подобни изстъпления използвайки етнически мотиви – както офлайн, така и онлайн
- Пълно и безпристрастно разследване на случая;
- Проверка за възможен етнически мотив и престъпление от омраза;
- Осигуряване на медицинска, психологическа и правна помощ за детето, неговото семейство и неговите съученици;
- Гарантиране на безопасността на всички уязвими деца в общността.
Случаят в Луковит не е само за едно дете — той е огледало на общество, в което институциите се разпадат, а ценностите се размиват. Този случай не е изолиран – той е и поредното болезнено напомняне за растящата нетърпимост и насилие, на които са подложени ромски деца в България.
Център „Амалипе“ ще продължи да настоява за справедливост, публична отчетност и конкретни действия, които да покажат, че в България няма място за насилие, подхранвано от предразсъдъци и омраза.
България няма деца за убиване!
Автор: Теодора Крумова