Ценностите, които не учим, и децата, които губим: още за случая в Луковит

Преди да учим децата на добродетели, трябва да ги защитим – със справедливост, съчувствие и отговорност

Преди седмица едно дете беше жестоко пребито – по толкова нечовешки начин, че е трудно да допуснеш, че някой, който има претенцията да се нарече „човек“ може да прояви такава умишлена жестокост. Защото да пребиеш едно дете, да му счупиш двете ръце и да го изхвърлиш от 6-метров мост си е опит за убийство. Когато едно дете пострада по толкова брутален начин, това означава, че сме стигнали дъното като общество. Общество с псевдоморал, с псевдоценности, с псевдорелигия, с превдотолерантност, с псевдоправосъдие. И всичко на фона на лицемерния “дебат” за предмета „Добродетели и религия“ в училище.

Случаят в Луковит показа колко е болно обществото ни и изкрещя „Царят е гол“. Случаят изкара на показ най-тежките язви на тази болест:

  1. Липсата на социална чувствителност и двойния стандарт на обществото. Всяко чудо за 3 три – до 30 април всичко беше забравено и случаят се превърна в „студена новина“. Нямаше масови протести, нямаше блокади на пътищата, нямаше снимки по площадите (не защото някой се е закахърил да опази самоличността на детето). А пък и в крайна сметка, то като е ромче, сигурно си го е заслужило … (Не че всеки един не е брал джанки от чуждите дворове като малък…) Така де, няма безгрешен циганин, всеки дим има огън, крайно време е да приложим Крумовите закони … това са само част от коментарите, които прочетох в социалните медии. Не можех да повярвам, че има нещо, каквото и да е то, което може да оправдае подобна жестокост, още повече когато става въпрос за дете. Видях, че извършителят не е един – стотици са, всички тези с оправданията – само дето още физически не са го направили, но в умовете и съзнанието си те вече са пребили това дете.
  2. Счупените институции. Проучване на Център Амалипе за домашното насилие в ромска общност от ноември 2020 показа изключително ниско доверие на ромските жени в институциите, когато е необходимо да се търси закрила и справедливост (всъщност нито една от анкетираните жени не е потърсила помощ от институциите). 86 % от ромите не съобщават за случаи на дискриминация, защото не вярват в институциите. Не че българските граждани като цяло вярват в институциите и в частност в полицията (Според Антикорупционния фонд 69% от българските граждани смятат, че ако подадат сигнал за корупция могат да пострадат и не се чувстват защитени). В този случай родната полиция не пропусна да затвърди това впечатление – насилникът беше задържан само за 24 часа, след което освободен, при положение, че е признал вината си за изключително тежкото и жестоко деяние. Трябваше местната общност да се надигне, да включи и медиите и едва тогава извършителят да бъде задържан отново, вече за 72 часа, а в последствие и с постоянна мярка за задържане. И отново това влезе в графата „Тук така стават нещата“ – нямаше полицейски оставки, нямаше дори извинение. Не чухме и да са изпратени психолози в училището на пострадалото дете, защото не мога да си предствя как се чувстват съучениците и приятелите на момчето.
  3. Мълчанието на политиците. Внезапно всички бяха обхванати от хронична институционална безгласност. Не беше направено нито едно официално изявления или публичен коментар от национални политици или ръководители на институции по случая с пребитото дете. Нямаше официална и безапелационна санкция нито на деянието, нито на дискриминационната агресия и расизъм към жертвата в социалните медиите. Държавната агенция за закрила на детето също бе обхваната от оглушително мълчание. Замълча и Комисията за защита от дискриминация. И сигурно е по-добре, защото вероятно щеше да се намери някой неразбрал чиновник, който да се изпусне „Ама то дете ли е или циганче?“ Медийното отразяване и реакциите бяха предимно на местно ниво, включително от кмета на Луковит, Иван Грънчаров, който единствен осъди нападението и призова за справедливост. Общественото внимание и протестите в града се опитаха да привлекат вниманието към сериозността на инцидента, но към момента няма данни за официални реакции на национално ниво.
  4. Жадните за сензация медии. И докато някои медии показаха истински стандарт за отразяване на случаите на насилие над деца (включително и съхраняването на идентичността на жертвата), водещ журналист си позволи в национален ефир, в сутрешен блок, търсейки евтина жълта сензация, да „налива вода в мелницата“ на всички онези с коментарите от т.1, измествайки фокуса към конкфликт в миналото, случил се със семейството на пострадалото дете – сякаш това имаше каквото и да е отношение към настоящия тежък криминален инцидент.

Променило ли се е обществото ни за един век?

Случилото се с детето в Луковит и особено поведението на извършителя, много напомня на „Снаха“ от Г. Караславов. Юрталана убива дете, което е отчупило няколко кочана царевица от нивата му. Извършителят не изпитва никаква вина, защото детето „краде царевица“, следователно само си е виновно. Полицията не наказва Юрталана. Разликите със случая в Луковит са минимални. Но става дума за събитие, което е век по-късно (Караславов публикува „Снаха“ през 1930г.). Нима наистина обществото ни изобщо не се променя?

И тук ще върна темата отново към дебата за ценностите. Но преди да тръгнем да нарушаваме конституцията, отнемайки светския характер на българското училище, дебатът за ценностите трябва да включи и това как институциите и възрастните споделят ценностите, на които искаме да научим децата си – доброта, толерантност, честност, емпатия, демократичност, справедливост … Аз не ги виждам никъде в изложеното по-горе.

Затова, ние от Център Амалипе настояваме за незабавната, макар и закъсняла реакция на институциите – Министерство на вътрешните работи, Прокуратура, Държавна агенция за закрила на детето, МОН и съответно РУО, Комисията за защита от дискриминация и др. за:

  • Категорично осъждане и заклеймяване не само на подобен тип деяния, но и всякакви прояви на расизъм, дискриминация и толериране на подобни изстъпления използвайки етнически мотиви – както офлайн, така и онлайн
  • Пълно и безпристрастно разследване на случая;
  • Проверка за възможен етнически мотив и престъпление от омраза;
  • Осигуряване на медицинска, психологическа и правна помощ за детето, неговото семейство и неговите съученици;
  • Гарантиране на безопасността на всички уязвими деца в общността.

Случаят в Луковит не е само за едно дете — той е огледало на общество, в което институциите се разпадат, а ценностите се размиват. Този случай не е изолиран – той е и поредното болезнено напомняне за растящата нетърпимост и насилие, на които са подложени ромски деца в България.

Център „Амалипе“ ще продължи да настоява за справедливост, публична отчетност и конкретни действия, които да покажат, че в България няма място за насилие, подхранвано от предразсъдъци и омраза.

България няма деца за убиване!

Автор: Теодора Крумова