Да поговорим за…домашното насилие

Този текст ще е по-различен от всички останали, поместени тук.
Този текст ще е колкото личен, толкова и общ.
Този текст е за всички жени, които живеят в страх; тези, които понасят ежедневни физически и психически удари върху тялото и психиката си. Жените, за които домът е Ад, но друг дом не познават.

Уж говорим постоянно за домашното насилие навсякъде, а то продължава да дебне зад вратите на хиляди жени. “Сухите статистики” по тази тема, никога не са ми звучали сухо. Винаги са ме плашили. Ето ви една: за последните 3 месеца, от въвеждането на извънредното положение на горещата телефонна линия са получени 408 обаждания. За сравнение през същия период на 2019 г те са били 351. От месец март до днес има убити 9 жени от партньорите си. За жестоко пребитите или обезобразени жени дори не говоря, които също не са малко. И нека отбележим – това са случаи, стигнали до медиите. Колко е реалната цифра не е ясно. А колко точно жени живеят в тормоз ежедневно, можем само да гадаем.
Криворазбраната Истанбулска конвенция не успя да пребори закостенялото стереотипно мислене и да навлезе успешно в българската реалност. И така броят на жертвите продължава да се увеличава. Но цифрата ни държи далеч от драмата. Нека погледнем отвъд цифрите. Нека за момент се опитаме да си представим един ден на една от 9-те споменати жени по-горе. Ако, разбира се, бяха живи.

Една от тези жени щеше да стане днес и да направи закуска на мъжа си. На него обаче нещо ще му е криво, ще ѝ се развика, с един замах ще събори чинията и чашата на земята. С втория ще събори и жената. Ей така, може би защото кафето му горчи. После ще излезе ругаейки.
Жената ще събере счупените парчета, ще изтрие някоя сълза и може би за кратко ще изпита благодарност, че сцената не е продължила по-дълго. Не толкова заради себе си – тя вече е свикнала, а заради съседите. Хората – те не трябва да чуват, не трябва да коментират. Това е срамно. Тук е така. Това е по-важно. Тя не може да засрамва себе си, мъжа си, семейството си.
От вкъщи едва ли ще излезе днес. Отдавна не работи, защото той не ѝ дава. Трябва да пазарува, но пари няма. Ако няма нищо на масата обаче той ще се ядоса. Ако се види с приятелки, той пащ ще се ядоса – няма да ѝ повярва, ще реши, че му изневерява. Не че са и останали много приятелки, постепенно спря да се вижда с всички, за него беше неприемливо. Дали да каже на майка си…не, не може да я тревожи. А и той може да нарани и нея, ако тя му направи скандал.
Не, по-добре да мълчи. И да се опита да го направи доволен. Може би пък днес ще успее. Може би днес той ще има добър ден и ще е в настроение. Може би ще се промени…
На последното дори сама не си повярва. Но има ли друг избор? Не си ли е виновна сама? Тя си го е избрала – така ще кажат хората, да е мислила на време.
…
Днес след работа той я изведе на разходка. Всичко изглежда нормално. Държи я за ръка и ѝ говори за бъдещи планове – за почивки, за деца. Тя се усмихва и ѝ се струва, че всичко е било сън – обидите, псувните, униженията, синините, юмруците, насилието. Прокрадва се усещането, че отново е с идеалния мъж от началото на запознанството им. Дори и подари цветя. Сигурно се опитва да ѝ се извини за сутринта. Но и тя си беше виновна. Със сигурност си го е заслужила, както той всеки път ѝ повтаря – тя го предизвиква. Просто трябва да внимава да не го ядосва и разочарова. Иначе той е добър човек…
Вратата на апартамента се затваря. Следва неочакван удар. Пада. Чува крясъци и в началото не разбира какво става. В думите разпознава обвинения: “Видях те как го гледаш, видях те той какви погледи ти хвърля! Не ме лъжи! Изневеряваш ми, нали!”. Следват ритници и удари. Вече не знае в коя стая е. Болката спира. Тя вече не е тук. Вече не усеща нищо. Сякаш вижда отстрани тялото си – синьо и блъскано, но духът ѝ вече не е там. Може би този път наистина всичко ще свърши. Може би.
….
Тази история е колкото измислена от мен, толкова и реална. Аз лично не съм имала такава, но съм разговаряла с жени, които са били сходни героини. Преди това, както може би и много от вас, аз изобщо не ги разбирах – защо стоят и не си тръгват. Беше безкрайно непонятно за мен. Но знаете ли всичко се променя, когато разговаряш с човек в такова положение. Трудно е да се опише какво изпитват – страх, срам. Много не знаят как и къде да потърсят помощ, дори и да се решат на такава. Често от постоянното повтаряне на обиди, те наистина започват да вярват, че са си го заслужили и че са направили нещо грешно. Но без значение какво е направила една жена – тя НЯМА как да е заслужила насилието. Никога и по никакъв начин!
Колкото и да може да изглежда парадоксално, наистина е изключително трудно за една жертва да си тръгне. Причините могат да бъдат колкото психически, толкова и практични. Обикновено тези жени не работят, нямат пари; прекъснали са контакти с приятели, често и с роднини. Следят ги, когато излязат и ги подслушват, когато говорят по телефона. Насилникът ги е накарал да повярват, че “за нищо не стават” и че без него няма да могат да се справят. И така до безкрай.
Затова е от огромно значение да бъдем активни, ако чуем или видим насилие. И да им дадем нужната подкрепа. Хората, живеели с партньор насилник, имат нужда от невероятно много подкрепа, за да повярват, че животът им може да бъде различен; за да не се повлияят от заплахи, когато си тръгнат и да не се върнат обратно.
Бъдете упорити дори когато ви отблъскват. Подавайте сигнали, когато виждате или чувате насилие. Важно е да бъдем активни и съпричастни. Трагедията на един от нас е трагедия за всички ни. Следващата героиня по новините може да бъде най-добрата ви приятелка, колежка, учителка, сестра, майка. И последно няколко важни неща, които искам да отбележа:

Домашното насилие не е индивидуален проблем. Нека не ги оставяме “сами да се оправят”. Нека се борим заедно с по-страшната пандемия.

Автор: Деница Иванова

Фотограф: Радостина Петкова

Модели: Десита Петкова и Даная