“Мечтаеща майка”, есе на Ебру Ахмедова

По повод 10-ти юни – денят на ромската жена, ви споделяме едно много лично и емоционално есе, което ни изпрати нашата доброволка Ебру Ахмедова.

Мечтите…

„Човек е толкова голям, колкото са големи мечите му“ – Антоан дьо Сент-Екзюпери

Да мечтаеш е най-страхотното нещо! Тогава си способен да си се представиш във всякакви роли. Когато мечтаеш твоята съдба и съдбата на планетата е в ръцете ти и ставаш един такъв успял…Способен си да промениш съдбата на всички хора, и докато някой мечтае за власт, сила и да се превърне в супер герой, моята майка е имала една съвсем малка, съвсем дребничка мечта…да стане фризьор.

Приказката на мама започва така:

Когато е била на моята възраст, тя също обичала да мечтае като мен сега. Тя искала да си има малко кътче, където може да покаже своите възможности и да бъде в услуга на всеки с нейния талант. Тя умеела да прави грим, прически и други козметични процедури. Когато е имало сватби по селата, приятелките на мама са търсили нейната помощ. Така тя е открила своето поприще, но на пътя ѝ за реализация застанала волята на баща ѝ. Мама знаела, че ако иска да осъществи тази своя мечта ще ѝ е нужно образование и много се стараела в училище. Била внимателна и прилежна, но моят дядо, както повечето негови приятели по онова време, смятал, че образованието не е необходимо за момичетата и я изключва от училище. Спазвайки традициите, тя създава семейство, отглежда брат ми и мен, а мечтата ѝ била дълбоко заровена. Животът ѝ протича като на много хората в България, кръстосвайки от една държава в друга с цел да се осигури съществуването на семейството. Естествено мама е абонирана за нискоквалифициран труд и с многочасов такъв успява да се справи. Тогава, когато мама напълно се е отчаяла, че някога ще може да сбъдне мечтите си, среща хора, които знаят как биха могли да ѝ помогнат. Те я карат отново да повярва в мечтите си. И мама решава да се бори. Тя се връща там, където всичко е приключило. Мама се завръща в училище. Наложи се да мине през моята класна стая, седяхме на един чин. Как го приех ли?

Можех само да се гордея с такава майка, която се бори за своите мечти, а и съучениците ми я приеха като част от класа. Всички я подкрепяха и се радваха на нейния хъс. Мама ме научи, че никога не е късно за ново начало. Тя стана вдъхновение на татко и той също завърши основното си образование.

  Надявам се, че с тази история съм запалила поне една малка искра във вас, че образованието е пътят към мечтите и успеха.

Ебру Ахмедова