Перу в края на 2022: може ли многообразието да бъде източник на развитие, а не на конфликти

 

Пиша този кратък анализ не като специалист по актуалното политическо развитие на Перу. Погледът ми е по-скоро на страничен наблюдател, който от години се интересува от перуанската/ латино-американската култура, от коренните народи на Латинска Америка и който имаше шанс само преди два месеца да обиколи част от регионите в Южно Перу, които в момента са сред най-активно протестиращите. По време на тази обиколка посетих не само известните исторически дестинации (Олянтайтамбо, Мачу Пикчу, Куско, Титикака и храмовете в региона), но и училища и индиански[1] общности в посочените провинции. В разговорите с редовите местни хора, неформални лидери, учители, духовни водачи и интелектуалци, неминуемо стигахме и до въпросите за управляващите и в частност за президента Кастильо. Разбира се, тогава не съм и подозирал колко бързо могат да се развият събитията там и в каква посока могат да тръгнат…

Кратка предистория

плен Инка Атауалпа и така слагат началото на края на великата империя на инките), в бедно индианско семейство, той става учител и синдикален лидер. Прочува се през 2017 година с организирането на една от учителските стачки. В политическо отношение първоначално е член на партията „Възможното Перу“ (Peru Posible) на Алехандро Толедо, който успя да свали диктатора Фухимори и се превърна в първия перуански президент с произход от коренните народи. През 2021 година тази партия вече не съществуваше и Кастильо избра да се кандидатира за президент като представител на крайно лявата и консервативна марксистка партия Свободно Перу (Peru Libre).

Преди първия тур на президентските избори през април 2021 никой наблюдател не вземаше на сериозно кандидатурата на тандема Кастильо-Болуарте, а месец преди изборите социологическите проучвания им даваха 3%. Изненадващо за мнозина Кастильо излезе първи в надпреварата, вземайки гласовете на хората от Андите, като в два от южноперуанските региони още на първи тур той получи мнозинство. След изключително оспорван балотаж с Кейко Фухимори[2], Кастильо спечели с “инфарктна” преднина от 0.2%. По същото време в 130-членния парламент бяха избрани представители на 15 партии, преди всичко десни и крайно-десни такива. 

Управленската конструкция от 2021 година – крайно-ляв президент и десен конгрес сама по себе си предвещаваше конфликти и напрегнат политически живот. Добавете към това факта, че за последните шест години това бе шестият президент на Перу, като политическата нестабилност водеше до чести смени на държавния глава – някои от президентите “управляваха” една-две седмици.[3]

В тази изключително неспокойна и противоречива политическа обстановка Кастильо стъпваше като “слон в стъкларски магазин” според критериите на политическата наука. За 16 месеца, той смени пет правителства и 84 министри. За много от тях, както и за самия президент, започнаха скандали за корупция. Последното, впрочем, е едно от най-често срещаните явления в перуанската политика: за последните четири години, 21 от общо 25 управители на региони и повече от 1000 кмета са разследвани за корупция или вече са в затвора за доказана такава. С присъда за корупция са и почти всички президенти от последните десетилетия – като се започне от Фухимори, Толедо, Умала и т.н. С присъда бе и президентът Гарсия, който се самоуби преди да влезе в затвора. Взаимоотношенията между президент и конгрес бяха изпълнени с постоянни скандали. Конгресът опита неуспешно да направи “импийчмънт” на Кастильо през декември 2021 и май 2022, като за седми декември бе насрочена нова процедура. Междувременно и двете институции постоянно губеха от своя рейтинг, измерван от социологическите агенции. Последното проучване от ноември 2022 сочеше 61% недоверие за Кастильо и 81% недоверие за конгреса.

Така и не стана ясно защо на седми декември Кастильо реши да предприеме “фронтална атака” едновременно срещу конгреса и съдебната власт, като обяви разпускане на конгреса, предсрочни избори и съдебни реформи. Като “ответна” мярка конгресът гласува с голямо мнозинство импийчмънт на президента, на страната на законодателната власт застанаха армията и полицията, а президентът бе заловен по пътя за мексиканското посолство. На същия ден вицепрезидентът Дина Болуарте положи клетва като първата жена президент на Перу. 

След като по официални данни поне 22-ма от протестиращите бяха убити (включително тийнейджъри), а десетки полицаи бяха ранени, правителството обяви извънредно положение в цялата страна. Новият президент Болуарте призова за спокойствие и национално помирение, обеща избори още през 2024 година, а в последствие предложи те да са през декември 2023 година. Към този момент конгресът отхвърля това предложение, въпреки че то среща подкрепата на 89% от перуанците според последното проучване. Тези призиви и извънредното положение не спряха протестите и не успокоиха протестиращите, които възприемат Болуарте като “предател”. Едва ли някой може да предвиди какво ще се случи през следващите дни…

 

Триединното разделение на Перу

Както посочих по-горе, по време на пътуването ми в Перу през октомври 2022 често разговарях с местните хора (както в Адните, така и частично в Лима) относно актуалната тогава политическа ситуация. Направи ми впечатление, че макар и без същия ентусиазъм, с който боливийските индианци говорят за Ево Моралес, коренните перуанци подкрепяха Кастильо. Както обикновените хора (земеделци, работници, самонаети, таксиметрови шофьори), така и представители на “средната класа” обясняваха, че са подкрепили учителя от Кахамарка вместо “богатата високообразована дъщеря, която не познава хората извън Лима” (имаха предвид Кейко Фухимори, която бе другият кандидат за президент на балотажа през 2021 година). Определено подкрепяха тогавашния президент Кастильо и обясняваха постоянните медийни скандали с това, че той не плаща на медиите и се е противопоставил на олигарсите и “богатата клика на креолите в Лима”. Мнозина казваха, че това е първият президент от левицата (до 2021 година не е имало ляв президент) и е представител на коренните народи, който не е забравил от къде е тръгнал.

В допълнение, трябва да вземем под внимание, че днешно Перу е страна с разнообразни лица – в регионално, социално и етническо отношение. На практика трите големи географски зони – крайбрежието (Коста), Андите (Сиера) и Амазония (Селва) са много различни в социално и етническо отношение, като тези различия са и силно културно-фундирани. От независимостта си преди 200 години до днес, Лима и градовете от Крайбрежието концентрират най-богатите прослойки, преобладаващо представители на креолите и част от метисите. До началото на XX век, именно те излъчваха президентите на Перу, повечето министри, магистрати и представители на властта. Андите и тяхното преобладаващо коренно население много поколения наред са били (и в голяма степен все още са) в подчинено положение, далеч от властта и обект на разнообразни форми на дискриминация. Последната носи тежкия отпечатък на Конкистата и 300 годишното колониално господство, по време на което индианците не просто са били тежко експлоатирани и поставяни под линиите на властта и обществото, но са били на ръба на своето оцеляване. Не случайно българският и френски философ Цветан Тодоров нарича Конкистата “най-големият геноцид в историята на човечеството”, тъй като близо 70 милиона индианци са избити при завладяването и първото столетие от испанското господство в Латинска Америка. Независимостта в началото на XIX век не променя почти нищо от положението на коренното население – както в Перу, така и в другите латиноамерикански държави. Едва в края на XX и началото на XXI век коренното население постепенно придобива реални права, включително признаване на езиците, културата и правото на самоопределение.[5] В Перу началото на този процес е поставен от правителството на генерал Алварадо, като той продължава и до днес. За първи път представител на коренните народи бе избран за президент през 2001 година – Алехандро Толедо. Два мандата по-късно бе избран и Олянта Умала, който даде ускорение на въвеждането на билингвално и интеркултурно образование и т.н. Въпреки това, конвергенцията между Коста и Сиера, равните възможности на различните етноси и традиции все още  не е постигната. При всички положения, сред голяма част от жителите на Андите съществува дълбокото убеждение, че “олигархията в Лима” взема важните решения и дискриминира коренните народи в Андите. Почти всички представители на  месните общности в Андите, които питах дали има дискриминация, бяха категорични, че тя съществува. Изразяваха я по различен начин – като дискриминация на селяните от богатите, на хората от Андите от крайбрежието, на индианците от креолите…, но твърдяха, че дискриминацията все още съществува. Именно с нея аргументираха и негативното отношение към тогавашния президент от политици, журналисти и т.н.

Различието може да бъде ясно усетено и през образците на перуанската литература. Хосе Мария Аргедас и цяло поколение писатели след него пресъздават в творбите си светът на перуанските индианци: читателят може да го усети на всяка страница в “Дълбоките реки” и в стотици други произведения на “индихенисти” и автори – кечуа или аймара. Съвсем различни са произведенията на авторите от крайбрежието – също толкова запленителни, но представящи по-различен свят.

Посоченото триединно различие често се изразява по различен начин. През втората половина на XX век то е “експлоатирано” преди всичко като социално различие – между богати и бедни, граждани и селяни и т.н. На тази основа израстват разнообразните форми на марксистка и комунистическа агитация, умерени и радикални леви движения (включително терористичните “Сендеро Луминосо” и “Тупак Амару”) и т.н. Социалното възприемане на различието е засилвано и от правителствата, следващи генерал Алварадо, които определят коренните жители от Андите като “campesiňos”, тоест “селяни”. То е много силно и днес. Също толкова мощна е и регионалната перцепция – като “andiňos”, тоест “хора от Андите”. Чисто етническото осъзнаване е силно при аймара и в по-малка степен сред кечуа. То се засилва през последните десетилетия, без да е стигнало степента, в която може да бъде видяно в съседните Боливия и Еквадор. Характерно е преплитането и наслагването на трите типа осъзнаване на различието. Повечето хора в Андите, с които разговарях се определяха едновременно като “campesiňos”, “andiňos” и “indigenas”, като в зависимост от темата на разговора “изпъкваше” една от тези черти.

През последните десетилетия перуанската държава предприема множество действия за конвергенция, изравняване на регионалните и социалните различия, намаляване на дискриминацията и предоставяне на реални права на индианските общности и народи. Те са видими, дори с “невъоръжено око” или поне със “слабо въоръжено око” – билингвално интеркултурно образование (макар и преди всичко в основна и по-малко в средна степен, основно в Андите и не в Лима), надписи на кечуа и аймара, индиански имена на улици (дори летището в Хулиака и военното поделение в Пуно се казват “Манко Капак” на името на първия Инка) и т.н. Факт е, че все повече кечуа и аймара биват избирани за кметове и членове на конгреса. Въпреки това, усещането за дискриминация е все още силно, заедно с възприятието, че всичко се управлява от “богата олигархия на креолите в Лима”.  В много голяма степен това доведе до масовото гласуване на регионите в Андите и на “индианските квартали” в Лима за Толедо през 2000 и 2001 година, за Умала през 2011 година и за Кастильо през 2021 година.

В очакване на новата епоха Пачакутек

Триединното разделение в Перу и дълбокото усещане за дискриминация (социална, регионална и етническа) не са напълно достатъчни, за да си обясним протичащите през последните десетилетия процеси, включително незабавната и ожесточена реакция срещу отстраняването на Кастильо. Трябва да имаме в предвид и “есхатологичното” очакване за настъпването на новата епоха Пачакутек, споделяно от много от коренните жители на Перу, Боливия и Еквадор (бившата империя на инките Тауантинсуйо). Вярата, че Инката е жив и ще се завърне, за да въдвори ред и справедливост, от много поколения е широко разпространена сред кечуа и аймара в целия регион на Андите. Перуанският историк Алберто Флорес Галиндо сочи, че тя е основа за разбирането на идентичността в андските държави. Тя може да бъде ясно видяна и в литературата (например, разказът “Сънят на понгото” на Аргедас), и в антропологията (Митът за Инкари, разпространен сред Керо и много други групи кечуа) и т.н.

През последните десетилетия е все по-силно разпространено очакването за настъпването на новата епоха Пачакутек. Коренните жители на Андите разглеждат историческото развитие като преминаващо циклично процеси на “ден” и “нощ”. С откриването на Америка през 1492 година настъпва петстотин годишна тъмна епоха, която ще сменена от новата светла епоха Пачакутек.[6] Не е случайно, че индианската партия в Еквадор се казва Пачакутек,[7] това е името на една от силните регионални партии в Куско и т.н.

Очакването за настъпването на нова епоха, през която ще бъдат възстановени справедливостта, равенството и достойнството на коренните народи е друг много важен фактор, който води до допълнително активизиране на индианците в региона на Андите. Ево Моралес в Боливия, Яку Перез в Еквадор, както и Умала и след това Кастильо в Перу определено черпят част от подкрепата си сред индианските избиратели и от есхатологичното очакване за настъпването на новата златна епоха…

 

Работата за общността – ежедневие за индианеца в Андите

Последните десетилетия многократно демонстрираха възможността коренните народи в Латинска Америка да се организират в масови народни движения. И ако в Боливия, Еквадор и Мексико това става около леви, дори марксистки движения, то Перу показа, че мобилизация е възможна както зад леви политици (като Кастильо), така и зад центристи (като Толедо през 2000 – 2001 г. и Умала през 2011 година).[8] В Никарагуа мобилизацията на коренните народи бе зад дясно движение.[9] Посещавайки местните общности в Южно Перу през октомври 2022 г. имах възможността да видя на терен нещо, което антрополозите описват обстойно, но политолозите само споменават мимоходом. А именно, това, че работата за общността е ежедневие за народите на кечуа и аймара, както и за другите местни общности. Така например, в селата (независимо дали говорим за разпръснати поселища високо в планините или за тръстиковите острови в Титикака), всяка местна общност избира човек, който организира общностните събития и живот за една година. Това се прави на изцяло доброволен принцип и избраният не само не получава заплащане за работата, която извършва, но дори това е свързано с разходи, които трябва да направи (най-малкото, след края на едногодишния си мандат, той или тя трябва да остави нещо след себе си за общността). Изборът се прави от всички в селото като избраните могат да бъдат както мъже, така и жени. Става дума за една наистина демократична процедура, при която отговорността поема човекът, доказал се като най-способен и имащ най-голямо доверие от общността. На испански език той/тя се наречен “Presidente”, a на кечуа и аймара се дават други имена (jacha mallku, yapa yoj и др.), тъй като това е практика, която датира от столетия. Избраният има отговорността и задължението да организира определени общностни събития, като периодични срещи за дискутиране на неотложни проблеми, да подпомага разрешаването на непосредствените проблеми (особено свързани с образованието и здравеопазването на децата). Той е и посредник в контактите с местните и националните власти. За живеещите в модерните европейски или северноамерикански индивидуализирани общества изглежда странно и неразбираемо готовността да се работи на напълно доброволен принцип и това да е ежедневие. За живеещите в традиционните кечуа и аймара общности това е иманентна характеристика на общностния живот. От пред-испански времена, хората в тези общности следват в индивидуалния си живот три принципа: “мунай/ munay” (“любов”), “ячай/ yachay” (“мъдрост”) и “янкай/ llankay” (“работа”). Като основен принцип на взаимодействие, както с другите хора, така и с природата и универсума, се възприема “айнии”, т.е. реципрочността, необходимостта да направиш за другите това, което е необходимо, и да очакваш подкрепа от тях. Тези принципи формират не само една ежедневна етика, те са също така социален код, който определя голяма част от поведението в общността и обществото. Разбира се, трябва да направим ясното уточнение, че далеч не всички жители на Андите живеят в традиционни общности. Но дори в модерните семейства, нагласата да работиш, включително за общността, е част от ежедневието. 

Посочените структури в общността, нагласата да се живее в реципрочност и да се работи (включително за общността), трябва да бъдат взети под внимание при обяснението на активността на коренното население от Андите. Това развенчава един от широко разпространените митове, който поколения наред битува сред политици, общественици и дори сред много анализатори, а именно че индианските общности не разбират принципите на демокрацията, че са лесно манипулируеми и готови да следват всякакви популисти и аматьори в политиката. Това расистко по своята същност схващане е далеч от истината.  Работата за общността, делегирането на отговорности и доверие, както и участието в процедури за избор, са ежедневие за планинските общности и от тази гледна точка тяхната възможност за мобилизация около определени политически каузи, в никакъв случай не бива да се подценява. 

След декември 2022 

Не бих се наел да правя каквито и да е краткосрочни прогнози в каква насока ще се развият събитията в Перу, последвали отстраняването на Педро Кастильо. Със сигурност, недоволството на социалните и етническите групи, които виждаха в него изразител на техните идеи, няма да стихне бързо. Недоверието към Конгреса (според последните проучвания то вече достига 89%) прави на практика невъзможно той да доизкара пълен мандат: въпросът не е дали ще има предсрочни избори, а кога. Изключително трудно ще е управлението на Дина Болуарте (първата жена президент на Перу), която в момента е възприемана от протестиращите като “предател”  (това, че самата тя е от Андите, говори кечуа, в цялата си политическа кариера се стреми да прокара идеите за нова аграрна реформа, равноправие и т.н. не може да я “оневини” в очите на протестиращите) и среща съпротива от страна на десния Конгрес. Дали новите избори ще са през декември 2023 (както предлага Болуарте) или през април 2024 (предложението на Конгреса), вероятно следващите месеци ще са изпълнени с нови политически и социални конфликти.

Триединното разделение на Перу, описано по-горе, понастоящем е източник на множество социални и политически конфликти. Вероятно така ще бъде и в близките години. Големият въпрос, който стои пред политическата класа и цялото общество, е как това обективно многообразие да се превърне в мотор за развитието, а не в генератор на конфликти. По какъв начин етнокултурното, регионално и социално многообразие може да получи своето признание и да бъде развито в подходяща политическа и законова рамка?  

Много голяма е вероятността след извънредните избори да се пристъпи към  изработването на нова Конституция. Това, впрочем, бе едно от основните обещания на Кастильо през 2021 г. Искането за нова Конституция срещах често на политически графити в южните Анди през октомври, по време на местните избори и непосредствено преди събитията от декември 2022. Нова конституция определено е необходима като се има в предвид, че настоящата е изработена по време на управлението на Алберто Фухимори в съвсем различна епоха (1993 г.). Неслучайно като част от преодоляването на политическите кризи в съседните Боливия, Еквадор и Чили бе изработването на нови конституции. Едно от основните предизвикателства пред евентуалната нова конституция ще бъде признаването на обективния факт, че Перу е мултикултурна/ интеркултурна и многонационална държава, както и създаването на предпоставки за цялостна законова рамка, която да превърне многообразието в мотор за по-нататъшно развитие на перуанското общество и държава. Съседните Еквадор и Боливия, които в много отношения имат подобни етнокултурни и обществени характеристики, извървяха този път още през предходните десетилетия и техните конституции (респективно от 2008 и 2009 година) признават и развиват мултикултурния и мултинационалния характер на тези андски държави.[10] 

Както сочи докладът на Световна банка Indigenous Latin America in the 21st Century: the First Decade едно от главните достижения през последните десетилетия е развитието на прогресивна политическа рамка, признаваща колективни права и правото на самоопределение на коренните народи в почти всички латиноамерикански държави. Перу също е предприело множество стъпки в тази насока, но те се отнасят преди всичко до коренните народи в Амазония и в по-малка степен до кечуа и аймара: устойчива тенденция от втората половина на XX век е индианците от Перуанските Анди да бъдат разглеждани като campesiňos, а не като етнически общности. Развитието на цялостна мултикултурна и мултинационална рамка, включваща коренните жители и от трите части на Перу, е важно предизвикателство, което следва да бъде посрещнато от евентуалната нова конституция и от множество законови, подзаконови и политически актове.

Разширяването на билингвалното интеркултурно образование следва да бъде част от този процес. Към този момент то се прилага преди всичко в основния етап на образование, като държавата инвестира сериозни ресурси в тази насока. Пилотни дейности от страна на ЮНЕСКО доказват, че то е приложимо и дава също толкова добри резултати и в средна степен. Част от перуанските университети вече имат много добър опит в прилагането на билингвално и интеркултурно образование. Необходимо е разширяване на държавната подкрепа за този важен сегмент от образователните политики.

 

Билингвално образование в основното училище в Янауара, Свещената долина, Куско

Освен това, сериозно предизвикателство е въвеждането на билингвално образование в Лима и другите градове от Крайбрежието. През втората половина на XX век в столицата се заселиха и стотици хиляди, дори милиони коренни жители, идващи от Андите, така че в момента това е града с най-многобройно население, говорещо кечуа. Въпреки това, обучение на кечуа или аймара не се прилага в училищата от крайбрежието, въпреки предлаганите финансови стимули от страна на държавата. Необходимо е разширяване на интеркултурното образование, както и цялостна инвестиция в развитието на андинците в Лима, така че да бъдат спрени процесите на асимилация и загуба на идентичност, а те да разгърнат изцяло потенциала си и по този начин да се превърнат в интеркултурен мост.

Разбира се, вероятно ще са необходими и множество други стъпки. Посоченият доклад на Световна банка извежда примери за такива, свързани с промени в начините за електорално представителство, административно-териториалното деление и ред други. Много от тези успешни примери са изведени от съседните и близки в етно-културно отношение Боливия и Еквадор. Какви точно действия биха били приложени в Перу едва ли е възможно да се прогнозира. Важно е да се потърси нов обществен и политически консенсус за тях, който да даде тласък не само за успокояване на настоящата кризисна ситуация, но и за цялостно ускорено развитие на Перу в неговото многообразно лице.

————–

Деян Колев е завършил философия във Великотърновския университет и магистратура по ромска история в Централноевропейски университет – Будапеща. В продължение на десет години е бил учител по философските дисциплини в ПГТ “Д-р Васил Берон”, Велико Търново. Има следдипломна квалификация по политически мениджмънт и публична администрация. Деян Колев е учредител и председател на ЦМЕДТ “Амалипе” от 2002 година. Център за междуетнически диалог и толерантност “Амалипе” е водеща ромска организация, която работи за равноправно интегриране на ромите в българското общество. Организацията играе централна роля в организирането на ромското гражданско движение. Автор е на програма за интеркултурно образование в българското училище – “Фолклор на етносите – Ромски фолклор”, която се прилага в над 250 училища в страната. В нея са включени над 5000 ученици от български, ромски и турски произход. Автор е на множество публикации за ромска история и култура, образование, политиките за интеграция на ромите и др.

 

Бележки

[1] Нека ми бъде простено, че в материала използвам и думите “индиански” и “индианец” реферирайки към коренните народи. В българския език тези думи нямат негативна конотация и са придобили гражданственост. В Перу и в цяла Латинска Америка “indio” е обидно име, което носи тежките следи на петвековна дискриминация. По-допустимо е използването на “pueblos indigenas”, тоест “коренни народи”. Специално в Перу последното се използва преди всичко за народите от Амазония, а тези в Андите биват наричани “pueblos andinos” и по традиция “campesiños”, което от своя страна реферира към “разтварянето” им в социална група и към опитите за асимилация от предходните десетилетия. Според мен най-коректно е използването на етнонимите “кечуа” и “аймара”. Всъщност, би отнело страници обяснението кое име е най-коректно да бъде използвано…

[2] съвпадението на фамилията с тази на Алберто Фухимори, управлявал през деветдесетте години на 20-и век не е случайно – тя е дъщеря на диктатора, намиращ се по настоящем в затвора заради присъда за корупция

[3] Тема за съвсем друг разговор е дали в едно разделено общество президентската република може да донесе стабилност. В България след четири и очертаващи се пети парламентарни избори за две години, някои смятат, че парламентарната република не носи стабилност, за разлика от президентската. Перу като президентска република дава аргументи за обратното…

[4] за разлика от Ево Моралес в Боливия, зад когото стоеше най-голямата партия – Движение за Социализъм, Кастильо така и не направи собствена политическа сила

[5] World Bank Group. Indigenous Latin America in the Twenty-First Century: the First Decade. Washington, 2015

[6] Името на новата епоха не бива да се бърка с името на реформатора инка Пачакутек, макар че  съществува връзка – а именно, идеята за преобразуване на света

[7] След изборите през 2021 година тя се превърна във втората политическа сила в андската държава

[8] През 2006 г. Андите също гласуваха масово за Умала, чиято платформа обаче тогава бе лява

[9] МИСУРАСАТА през 80-те години, макар да възникнаха катои съюзници на сандинистите, в последствие се превърнаха в основа на анти-сандинистките контри

[10] Процес на изработване на нова конституция протича в момента и в Чили, като легитимацията на многонационалния характер на държавата и обществото е част от обсъжданата нова конституция – въпреки че коренните народи съставляват значително по-малък процент от населението на Чили в сравнение с другите андски държави