„Зад всяка врата има дете, което чака”

На 8 октомври 2026 г. в Мало Конаре, област Пазарджик, един обикновен четвъртък започна по необикновен начин за част от екипа на ОУ „Св. св. Кирил и Методий. Медиаторите Николинка Йорданова Лишева и Мария Дъбова и психологът на училището Йордан Таслаков не влязоха в класните стаи. Тръгнаха от врата на врата, за да потърсят децата, чиито чинове седмици наред стоят празни. Обходът беше по Механизма за съвместна работа на институциите за обхват и задържане в образователната система. Екипът не отложи срещата, защото децата не
могат да чакат.

В кабинета отсъствието е просто число в дневника. На прага на един дом то се превръща в история. В къщите, които екипът обиколи, живеят семейства с много деца и с много грижи. Парите не достигат, а родителите нямат финансова възможност да осигурят на децата всичко необходимо за училище. И децата го усещат. Те не отсъстват, защото не искат да учат. Отсъстват, защото се притесняват как ще ги погледнат съучениците им.

На много места по-големите деца вече са станали „родители" на по-малките. Докато майката или бащата излезе на работа, за да изкара някой лев, едно дете на няколко години по-голямо наглежда останалите. Има и домове, в които майката е създала ново семейство и е оставила децата зад себе си. Те се справят сами, подкрепят се един друг и мълчаливо носят тежест, която не е за техните плещи.

На почти всяка врата екипът чуваше едно и също обещание: „Утре ще дойдем.” Понякога утрето идва. Понякога не. Затова медиаторът не си тръгва след първия разговор. Той идва отново, и отново. Не за да упреква, а за да изслуша. Говори на езика на семейството, разбира причините зад мълчанието и постепенно изгражда мост между дома и училището. Когато до него застане психологът, разговорът стига още по-далеч: до това как се чувства детето и от какво има нужда, за да се върне в клас.

Този обход напомни, че медиаторът и училището могат да стигнат до всяка врата, но не винаги могат сами да осигурят всичко, от което децата се нуждаят. Когато едно семейство няма финансова възможност да осигури най-необходимото, са нужни съчувствие, разбиране и подкрепата на цялата общност.

Всяко дете има право на образование. Но за да го упражни, първо му е нужно да се чувства прието, сигурно и значимо. Затова екипът ще продължи да чука на вратите. Защото всяко дете, което се върне в класа си, е малка победа за всички нас.

Автор: Ирена Михайлова