Забравеният Холокост – ние помним събитията, които не трябва никога да се повтарят
На днешната дата преди 77 години е ликвидиран така нареченият „цигански семеен кампус“ в концентрационния нацистки лагер „Аушвиц-Биркенау“. През нощта на същия ден, над 4000 мъже, жени и деца са убити по особено жесток начин в газовите камери. Тази трагедия превръща датата 2 август в събирателна за ужасите и масовото изтребление на европесйките роми по време на Втората световна война, а през 2015г. Европейският парламент обявява деня като Европейски възпоменателен ден на Холокоста над ромите.
Между 1933 и 1945 г. ромите и синти в Европа са били обект на нацистко преследване. Изграждайки дългосрочни предразсъдъци, нацисткият режим разглежда ромите като „асоциални” (извън „нормалното” общество) и като расови „по-нисша раса ”. По време на Втората световна война нацистите и техните сътрудници убиват стотици хиляди ромски мъже, жени и деца.
Всички, които попадат в тези категории, заедно с евреите, са изолирани и изпращани в специално създадени концентрационни лагери. През 1942 г. в лагера Аушвиц-Биркенау са транспортирани над 10 000 роми. Ромите от окупираните от Германия територии също са изпратени в концентрационните лагери, обвинени, че са шпиони на съответните държави. В периода февруари 1943 – лятото на 1944 в лагера Аушвиц-Биркенау са депортирани ромите от Германия, Австрия, Бохемия и Моравия, Холандия, Белгия, северна Франция, Полша, Съветския съюз и др.
През 2015 г. Европейският парламент обяви 2 август за Европейски възпоменателен ден на Холокоста над ромите, на който се почита паметта на 500-те хиляди роми, убити по време на окупацията на Европа от нацистите — почти една четвърт от общия им брой по онова време.
Според преброяванията след войната ромското население в България не е намаляло, а се е увеличило. Малцина знаят, че правителството на Третия раих изисква от България да бъдат екстрадирани всички евреи, което е щяло да бъде последвано от изпращането на стотиците хиляди български роми в лагерите на смъртта. Българската интелигенция от онова време, Православната църква и широката общественост, както и българският цар Борис се противопоставят на това искане и така спасяват 45 000 евреи, както и стотици хиляди роми.
Кой помни ромския геноцид днес?
Понякога известен като „Забравен холокост“, ромският геноцид е изключен от историята на Втората световна война десетилетия след края на войната. Нямаше ромски свидетели в Нюрнбергските процеси. През 1950 г. германските съдии, които изслушват исканията за реституция, са посъветвани от Вюртембургското министерство за вътрешните работи, че „ромите са били преследвани при националсоциалистическия режим не по някаква расова причина, а поради асоциално и криминално досие.“
От 70-те години на миналия век активисти и изследователи се борят за признаването на геноцида като част от по-широко движение за правата на ромите. Престъпленията срещу ромите по време на Втората световна война бяха официално признати от германските власти през 1982 г. Тридесет години по-късно, през 2012 г., канцлерът Ангела Меркел откри паметник на ромския геноцид в Берлин.
Днес Унгария, Полша, Словакия, Украйна и Хърватия спазват 2 август като Ден на възпоменание на геноцида над роми и синти. На 15 април 2015 г. Европейският парламент прие подобна резолюция, призоваваща 2 август да бъде признат за Европейски Ден за възпоменание на ромския холокост и в памет на жертвите на ромския геноцид през Втората световна война. През октомври 2020 година Международния алианз за възпоменание на Холокоста (International Holocaust Rememberance Alliance – IHRA) одобри официална дефиниция за антиромска дискриминация/ антициганизъм. Тя приравнява антиромската дискриминация с антисемитизма, а една от нейните точки изисква възпоменание на 2ри август.
Защо има значение споменът за геноцида над ромите?
Липсата на признание на престъплението отразява дългогодишната дискриминация на ромите в Европа. Правилното признаване на миналото отношение към ромите е от решаващо значение не само за справедливостта и достойнството на загиналите, но и за противопоставянето на продължаващата анти-ромска реч и поведение. Изследване на Евробарометър от 2019 година ясно сочи, че ромите са най-дискриминираното и най-мразеното малцинство в цяла Европа, като “лидери” на негативната тенденция са България и Румъния. Проучвания на социалните дистанции в българското общество (реализирани ежегодно от Институт Отворено общество) сочат, че ромите са най-сегрегираното и мразено малцинство в България, като негативната тенденция се влошава след 2013 година. Затова е необходимо всички демократично мислещи граждани да се противопоставим на нарастващите прояви на антициганизъм и антисемитизъм! Трагичните уроци от историята трябва да бъдат научени и не бива да се повтарят.
Презентация за историята на събитията, може да изтеглите от тук
Най-добре можеш да усетиш събитията, за които говорим днес, ако прочетеш романа на Майгул Акселсон „Не се казвам Мириам“ на издателство Колибри. Можеш да ги почувстваш … така че след това вече не искаш да чувстваш …
Шведската авторка извървява заедно с нас пътя на ромското момиче Малика, което преминава през небитието на Аушвиц и Равенсбрюк, за да стигне до живота на еврейското момиче Мириам, който илюстрира всички язви на следвоенна Европа и клокочещите стереотипи. Четейки романа, човек може много лесно да се заблуди, че не се намира в следвоенна Швеция, а във всяка една съвременна европейска държава, в които всички сме равни, но някои са по-равни от другите.
Романът не е просто разказ за ужасите на Холокоста, концлагерите, д-р Менгеле и т.н., а той е един от малкото романи, които повдигат теми, които те бодат като камъче в обувката, които винаги са и не са там, според зависи искаме ли да говорим за тях или не. А в повечето случаи – не искаме. Няколко нишки се преплитат в романа – като плетеница, по която успяваме да се задържим на този свят. Едната от тези нишки е тази за нетолерантността – да мразиш дори и когато си разбрал какво е да си мразен, да се опиташ да покажеш как се чувства някой, който не може да намери своето място, защото омразата не създава място; какво е да си циганин на място, където „германците страшно мразеха хора с жълт триъгълник, презираха ги, но пък затворнички, капоси и знаменитости, чистачки на клозети и други изтънчени хора се държаха много по-зле с циганите, а през по-голямата част от времето човек се сблъскваше с тях“ – омраза, която не изгаря с газовите камери, а като феникс продължава да възкръсва отново и отново дори и след края на войната, след като всички са приели, че миналото вече удобно е само минало.
Другата важна нишка е тази за идентичността – кои сме и кое ни прави да сме това, което сме? Защо искаме да избягаме от себе си и какво ще намерим отвъд. За героинята Малика/ Мириам това е въпрос на оцеляване. Дали? А какъв е този въпрос за десетките хиляди роми днес, които се опитват да избягат от своята идентичност? Как оцеляваш когато не си себе си?
„…
Цигани. Знаеш ги какви са …
Елсе бе спасила Мириам. Даде й храна. Намери й хубава работа. Накара я отново да говори. Освен това употреби онази дума, която Мириам никога не смееше да произнесе, но която тихичко си живееше в нея. Свободна. Свобода. Елсе обаче каза и това за циганите. И това уплаши Мириам. Беше много по-уплашена от обикновено. Накара я да се страхува, че земята по всяко време може да се разтвори под нея, а тя да пропадне и да бъде погълната от тиха черна дупка. Че никой, абсолютно никой няма да й помогне, да я защити. Защото беше ромка. Циганка.
…
Цигани. Знаеш ги какви са …
Циганите винаги са били мразени и ненавиждани 9 затова човек трябва да внимава да не започне да мрази себе си. Така бе казал дядо й. И човек никога не може да разчита на някоя гаджи или на някой гаджо, никога. Малика се бе сетила за майка си, но не каза нищо. А дядо й просто продължи да говори. Гадже също се страхували от циганите. Мислели, че те всички са диви и опасни. Може би наистина бе така. Замисли се над думите му след няколко седмици в Аушвиц, когато осъзна, че циганите са единствените затворници в семеен лагер.“
И още малко …
За да помним …
Ресурси:
“Dikh He Na Bister – Виж и не забравяй: събитията, които не трябва да забравяме”
Активни младежи и доброволци към “Център за междуетнически диалог и толерантност “Амалипе” взеха участие в 75-годишнина от деня на най-големия геноцид над ромите по време на Втората световна война. Как премина събитието и кои са уроците, които не трябва да забравяме.