Промените в ЗПУО: между отричането на реалността и нуждата от смислени решения
Обсъжданите изменения в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) отново разкриват дълбоките противоречия в българската образователна политика. Както при приемането на самия закон преди близо десетилетие, така и днес липсва устойчив консенсус по ключови въпроси, а краткият оставащ живот на 51-вото Народно събрание прави приемането на Закона за изменение и допълнение (ЗИД) малко вероятно. Въпреки това проведените дебати очертават ясно основните линии на напрежение и възможните посоки за бъдещи промени.
Пример за неизговорен дебат е по темата за сегрегацията в образованието. Първоначалното предложение на Министерството на образованието и науката от май 2025 г. за първи път ясно признава съществуването на сегрегирани училища и детски градини и въвежда задължение за общините да прилагат политики за десегрегация. В последващия вариант на Министерския съвет обаче терминът „сегрегация“ е заменен с по-неясни и политически удобни формулировки като „обособяване“ и „училища с концентрация на ромски ученици“. Формално мерките остават, но се изпразват от съдържание, тъй като отричането на проблема позволява лесното му заобикаляне на практика.
Още по-проблематично е предложението между първо и второ четене да се говори за „концентрация на ученици с майчин ромски език“. Подобен подход стигматизира майчиния език, представяйки го като образователен дефицит, и напълно пропуска реалните причини за ниските резултати в сегрегираните училища – ниския образователен статус на родителите, бедността и социалната изолация. Майчиният език, включително ромският, не е пречка за успеха, а може да бъде ресурс за развитие на езиковите компетентности. Освен това подобна формулировка би позволила формално „избягване“ на десегрегационните изисквания, тъй като ромският език на практика не се изучава в училищата, а в много сегрегирани общности майчиният език е турски.
По-неутрален и приложим вариант би било използването на понятието „концентрация на ученици от уязвими групи“, основано на образователния статус на родителите, но най-точно отражение на реалността остават термините „сегрегация“ и „десегрегация“. Те са утвърдени в стратегическите документи на МОН, в програмите, финансирани от ЕС, както и в препоръките на Съвета на ЕС, и няма правна или политическа причина да бъдат изключвани от националното законодателство.
Сред положителните елементи в предложенията за промени е изричното дефиниране на „образователна интеграция“ в закона – дълго очаквана стъпка към концептуална яснота и към разграничаване на интеграцията от по-широкото понятие „приобщаващо образование“.
Важен напредък представляват и новите инструменти за езикова подкрепа – индивидуално интеграционно обучение и подготвителен езиков клас, финансирани от държавния бюджет. Те са насочени към деца на мигранти, завръщащи се от чужбина ученици и част от децата от етническите малцинства, за които досегашните форми на допълнителна подкрепа често са недостатъчни.
Останалите дебати – за мандатността на директорите, задължителния предмет „Добродетели и религии“ и възможността за повтаряне на класове – показват колко трудно се намира баланс между управленски решения и реалността в училищата. Особено силни са аргументите срещу въвеждането на мандатност, която би могла да разруши работещи училищни общности, най-вече в селските райони. По отношение на религиозното образование и повтарянето на класове се очертава нуждата от предпазливи, пилотирани и ясно обвързани с посещаемостта и резултатите решения.
Дори и този ЗИД на ЗПУО да не бъде приет, натрупаните дискусии не са напразни. Те ясно показват, че образователната система се нуждае не от терминологични заобиколки и отричане на проблемите, а от честно назоваване на реалността и от последователни политики, които да дадат шанс на всяко дете – независимо от език, произход и място на раждане.
Пълния текст на анализа вижте тук.
Автор: Деян Колев, председател на Център Амалипе