Моето мнение ИМА значение/ Моето мнение НЯМА значение – Гюлджан Юзеирова
Представеното по долу есе получи Специалната награда на Център Амалипе “Вдъхновител с перо в ръка” в Категория есе, в ученически конкурс “Моето мнение има значение”. Тази година той се провежда в рамките на Проект “Интеркултурна академия за гражданско участие и толерантност” реализиран с подкрепата на Държавния департамент чрез Посолството на САЩ в България.
Автор: Гюлджан Юзеирова, 17г.
МОЕТО МНЕНИЕ ИМА ЗНАЧЕНИЕ
Моето мнение няма значение
Аз съм едно обикновено момиче, което иска да изкаже мнението си, защото вярвам, че то има значение. Моето мнение ще помогне на много деца, които вървят по моя път, за да ги улесня или просто да бъда добра и към тях.
За моите 17 години преминах през много трудности. Имашe и много хубави моменти, за които си спомням с усмивка и щастие. Няма как да забравя, че живях до 13-тата си година в семейство с баща алкохолик и любяща и добра майка. Скандалите и побоят бяха ежедневие за мен. Заедно с моите три сестри често заспивахме гладни, а за по-специални неща не можехме дори да си помислим. Не си спомням истински рожден ден с торта и приятелско парти, но добре си спомням, че често искахме храна от съсетите и пак при тях бягахме, когато се страхувахме от поредния бой. Добре си спомням и това, че баща ми ни изпращаше насила да искаме пари от съседи, но той забравяше да ги върне. Много се страхувах за малките си сестрички, които бяха само на 3 годинки и винаги бяха по улиците – изплашени, гладни и с чужди дрехи. Ако зависеше от мен бих наказала жестоко баща си и бих му забранила да се прибира при семейството си, но аз бях безсилна и продължавах да търпя. Никой не ни помогна – моето мнение нямаше значение.
Не след дълго мама се разболя, но това не притесни баща ми и скандалите продължаваха. Тя ставаше все по-зле, защото нямахме пари за лекарства, влизаше в болница за кратко, а ние оставахме буквално на улицата. В такъв момент социалните служби се погрижиха за нас с уговорката, че когато мама се оправи, ще се върнем при нея, но тя почина и с това нашите надежди се изпариха. Ако зависеше от мен бих помогнала на семейството – мама да се излекува, да има нормална работа, за да се грижи за нас. Никой не ни помогна – моето мнение нямаше значение.
Скоро аз и едната ми сестра ни настаниха в Център за настаняване от семеен тип в град Силистра. Чувствахме се много добре. За първи път имахме топла храна, нормални дрехи, топлина, внимание и обич, но ни липсваше мама. Помогнаха ни, но беше твърде късно и мама не беше вече при нас, а двете ми по-малки сестрички останаха при баща ми. Затова често бягах от Центъра само за да се прибера, да ги прегърна пак в онази къща. Това беше нашата къща нищо, че беше мръсна, стара и бедна – това беше домът, който свързвах с мама и със сестрите ми. Мама ми липсваше толкова много, но Моето мнение отново нямаше значение.
След няколко месеца отнеха и сестрите ми от баща ми и вече четирите заживяхме в …*, Център за настаняване от семеен тип. Новата обстановка много ни притесни, малките постоянно плачеха и се наложи аз да заместя мама. Грижех се за тях, помагах им да свикнат в центъра, но мама още повече ни липсваше. Постепенно свикнахме да живеем по нов начин: имахме всичко необходимо за нормален живот, ходехме на училище и участвахме в допълнителни изяви. Ако зависеше от мен бих осигурила всичко това, но семейството ни да живее в своя дом и да сме щастливи с мама, но Моето мнение отново нямаше значение.
Така изминаха 4 години и само след няколко месеца аз ще навърша 18 години и съгласно законите на България трябва да напусна центъра и буквално да остана на улицата. Трябва сама да си осигурявам квартира, работа, храна и всичко останало. Ако зависеше от мен и ако моето мнение има значение, не бих позволила това да се случи. Децата като мен трябва да имат възможност да започнат нормална работа взависимост от това, което искат и умеят. В началото трябва да им се осигури къде да живеят и пари за издръжка.
Аз вече съм голям човек и моето мнение има значение. Скоро предстоят избори** и много ми се иска някой от кандидат депутатите да се сети, че има такива деца като мен, които в един момент остават без всякакви средства, без защита и без шанс да продължат живота си. Трябва да се помисли сериозно и всичко това да бъде уредено със закон, защото тази неизвестност от бъдещето ме плаши и аз не искам други момичета и момчета да преживяват това, което аз съм преживявала. Не искам бащи насилници и пияници да принуждават децата си да напускат дома. Не искам децата да тъгуват за болните си близки и твърде рано да губят майките си само защото нямат пари за лечение. Не искам да има Центрове за деца – искам да се помага на семействата и те сами да отглеждат децата си и да могат да се грижат за тях. Не исках малките ми сестри да бъдат осиновени в далечна Канада и все си мисля, че за да ги вземат от България сигурно там няма изоставени деца като нас. Не искам младите хора като мен да са безработни и да са принудени да напускат страната или още по-лошо да продават телата си.
Моето мнение има значение, но може би, моето мнение пак няма да има значение.
*името на населеното място е скрито от съображения за сигурност
**есето е изпратено в периода януари-март 2023, преди провеждането на последните избори за НС
Повече за награждаването и класираните творби, вижте тук:
Повече за конкурса вижте тук:
Център Амалипе обявява ученически конкурс на тема “Моето мнение има значение!”
Проект “Интеркултурна академия за гражданско участие и толерантност” се реализира с подкрепата на Държавния департамент чрез Посолството на САЩ в България. Презентация за проекта и основните дейности, можете да видите тук