Гражданското общество и НПО в Управленската програма 2026–2030: партньор или просто участник?
Управленската програма на правителството за периода 2026–2030 г. съдържа редица ангажименти за прозрачност, диалог, преодоляване на корупцията и ред други. Те са разделяни като задача преди всичко на институциите. Дори и беглият преглед на програмата (документ от 208 стр., който засяга почти всички обществени сфери) сочи, че гражданското общество не е изведено като самостоятелен приоритет на управлението, а неправителствените организации са разглеждани предимно като партньор или просто участник в отделни секторни политики. Липсва хоризонтална политика за развитие на гражданското общество и за институционализиране на неговото участие в изработването, изпълнението и мониторинга на публичните политики. Случайно ли е това и какво може да бъде направено за насърчаване на гражданското участие през следващите 4 години?
Анализирайки правителствените програми за управление от гледна точка на мястото на НПО, следва да имаме в предвид, че гражданските организации са обект на „недолюбване от страна на политиците“ от много години. Последната „петилетка“ отбеляза нови висоти в тази насока. Бяха приети нормативни и законови актове, които под една или друга форма ограничават участието на НПО във важни обществени сфери – например образованието и други. Така например на 7 август 2024г. с голямо мнозинство и в рамките на един ден Народното събрание гласува промени в образователния закон (ЗПУО), станали известни като „анти-ЛГБТ“ поправката. Още тогава бе ясно, че една от целите бе ограничаване на „НПО намесата“ в училище. Малко по-късно анти-европейската партия Възраждане предложи приемането на Закон за регистрация на чуждестранните агенти (ЗРЧА), който би довел до регистрация на повечето от гражданските организации, като „чуждестранни агенти“ и забрана за тяхната дейност в образованието – проектозакон, който оттогава насам те периодично внасят. Партията ДПС предложи създаването на „анти-Сорос комисия“. Макар че на 05.02.2025г. тези предложения бяха отхвърлени много от народните представители само се въздържаха. По-късно анти-Сорос комисията бе подкрепена, макар че на практика тя не започна своята дейност. При всички положения, законодателната и обществената среда за работа на гражданските организации не може да бъде определена като благоприятна.
Управленската програма на кабинета Радев бе подготвена именно в такава среда. Тя не прави сериозно изключение от цялостния негативен тон. НПО са споменати в няколко конкретни направления. Например в антикорупционната политика се предвижда обмен на добри практики за прозрачност и борба с корупцията с академичната общност и неправителствения сектор. В областта на киберсигурността се предвижда разширяване на националната киберобщност с представители на НПО, а при превенцията на зависимостите – устойчив механизъм за сътрудничество с неправителствения сектор. В други области програмата говори за диалог с гражданското общество при подготовката на нормативни промени. Това показва, че НПО са разпознати като полезен експертен и обществен ресурс, но участието им е предвидено фрагментарно и според конкретната политика. Защо това не е заложено във всички сфери? Най-вероятно отговорът е свързан с начина на подготовка на правителствената програма. Обичайно различните министерства и ресорни институции изработват отделните части на програмата, залагайки в нея и дейностите, които реализират/ планират. Последното включва и партньорствата с организации, университети и други. Това, че НПО са посочени само в някои от обществените сфери може да е индикатор в кои от тях гражданските организации са разпознати като експертен и обществен ресурс. Може и да е знак за наличието/ липсата на политическа воля за реално партньорство с НПО.
Особено важно е, че програмата не превръща Съвета за развитие на гражданското общество (СРГО) в институционален механизъм на управлението. В текста на програмата СРГО не е посочен като партньор или като орган, чрез който държавата ще осъществява системен диалог с гражданския сектор. Не е предвидена и мярка за неговото укрепване, развитие на административния му капацитет или осигуряване на условия за ефективното му функциониране. Това е съществен пропуск, тъй като СРГО би могъл да бъде именно институционалната връзка между изпълнителната власт и организираното гражданско общество.
Редно е да посочим, че Съветът за развитие на гражданското общество (СРГО) е институционализираният механизъм за диалог и взаимодействие между гражданския сектор и държавата, създаден със законова уредба към Министерския съвет. Неговата институционална тежест произтича именно от това, че той не е просто неформална платформа или консултативен форум на НПО, а официално признат орган, чрез който организираното гражданско общество може да участва в процеса на формиране и изпълнение на държавните политики. Съветът има мандат да обсъжда и дава становища по въпроси, свързани с развитието на гражданското общество, да формулира предложения към Министерския съвет и да участва в определянето на приоритетите и механизмите за държавна подкрепа за гражданските организации. Особено значение има фактът, че съставът му се формира чрез избор на представители на гражданския сектор, а самият Съвет се конституира и функционира в рамките на Министерския съвет. Така СРГО представлява институционално признат канал за участие на гражданското общество в управлението – и именно поради тази роля отсъствието му от Управленската програма е съществено, когато се оценява отношението на правителството към гражданския сектор.
Това е още по-странно като се вземе под внимание фактът, че последният състав на СРГО бе избран през април 2025г., а в избора участваха 150 организации. Настоящото правителство определи като председател на СРГО вицепремиера Иво Христов. Липсата на отделна част за развитието на гражданското общество и дори не-споменаването на СРГО буди тревога.
Нерадостната съдба на СРГО не е изключение. От години подобна участ има и друг Съвет, който трябва да осъществява консултация с гражданското общество – Националният съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси (НССЕИВ). Както подсказва името му, той следва да осъществява взаимодействие между институциите на изпълнителната власт и гражданските организации на малцинствата. Устройственият му правилник е одобрен с Постановление на Министерския съвет, председател е вицепремиерът (като такъв бе определен Иво Христов). Но от 2013г. почти всички ромски НПО напуснаха НССЕИВ с критика за формалната му дейност и предложения за негово реформиране. Въпреки че от тогава се смениха множество правителства (не смея да посоча брой, защото е голям рискът да сбъркам, но става дума за около 16 правителства), множество вицепремиери бяха определени като председател на НССЕИВ (вкл. крайният националист Валери Симеонов), реална промяна в този Съвет не бе осъществена. Разговори започваха и не бяха доведени до край. Настоящата правителствена програма дори не споменава за такъв Съвет. Управленската програма не просто не съдържа конкретна нова политика за НССЕИВ, не предвижда неговото реформиране, така че той да има реални правомощия, да осъществява координация и консултация с гражданския сектор и така да привлече обратно работещите НПО. Програмата не дава отговор какъв ще бъде институционалният механизъм за координация на политиката по етническите и интеграционните въпроси.
Друг важен въпрос е участието на гражданското общество в изработването на нормативни актове. Програмата съдържа позитивни формулировки за „открит диалог“ с гражданското общество. В екологичната политика например е предвидено участие на бизнеса, общините, научната общност и гражданското общество при подготовката на нормативни промени. Това е важен ангажимент, но той е формулиран като секторна консултация, а не като общ принцип на управлението. Не се предвижда гражданското общество или СРГО да бъдат системно включвани в подготовката на всички нормативни актове, които засягат обществени отношения. Последното е законово изискване за СРГО и НССЕИВ, но както посочихме – и двата съвета напълно отсъстват от правителствената програма.
Следователно Управленската програма предлага модел, при който гражданското общество е частично консултирана заинтересована страна (в някои сфери), но не и ясно институционализиран равноправен партньор на държавата. Разликата е съществена. Консултирането означава държавата да разработи политика или законодателство и да потърси мнението на заинтересованите страни. Партньорството предполага гражданските организации да участват още при идентифицирането на проблемите, формулирането на решенията, изпълнението и оценката на резултатите.
В заключение, следва да посочим, че участието на гражданското общество може да се разглежда като спектър от пет нива – информиране, консултиране, включване, сътрудничество/партньорство и делегиране на правомощия. Управленската програма предвижда отделни форми на информиране и консултиране и на някои места говори за диалог и сътрудничество. Липсва обаче ясен хоризонтален ангажимент гражданските организации да бъдат включвани като партньори при формулирането на политиките, а още повече – да им бъдат делегирани правомощия или отговорности за тяхното изпълнение. Това се отнася не само за настоящото правителство и неговата програма: за разлика от други европейски държави България устойчиво не делегира правомощия и отговорности на гражданските организации. Това е сериозна слабост, която води до незадоволителни резултати в някои от ключовите обществени сфери. (Едва ли някой може да отрече положителната роля на НПО в образованието и това, че много от най-успешните инициативи стартираха от дейности на гражданските организации. Въпреки това на НПО не се делегират дейности в образованието. Подобно е положението и в други сфери.)
Какво би следвало да бъде направено?
На първо място, СРГО и НССЕИВ трябва да бъдат превърнати в реално работещи механизми за институционализиран диалог между държавата и гражданското общество. Това означава не само тяхното формално съществуване, а ясни правила за участие, административна и експертна подкрепа и регулярна комуникация с Министерския съвет. Тези Съвети трябва ефективно да участват в съгласувателната процедура на актовете на МС, имащи отношение към развитието на гражданското общество/ етническите и интеграционните въпроси. Културата за консултиране с посочените Съвети трябва да започне от самото правителство. Настоящата Управленска програма не дава поводи за оптимизъм, но това може да бъде променено.
На второ място, следва да бъде въведен хоризонтален механизъм за участие на гражданското общество в разработването на публичните политики и нормативните актове. Това не означава всяка НПО да участва във всеки законопроект, а СРГО и представителните организации да имат гарантирана възможност за участие на подходящ етап от процеса – при идентифицирането на проблемите, концепциите, оценките на въздействието, проектите на нормативни актове и последващата оценка. Разбира се, необходимо е институциите на изпълнителната власт да променят цялостното си пренебрежително отношение към гражданските организации и да стимулират гражданското участие в своите инициативи. Последното се отнася не само до СРГО и НССЕИВ – опасно е последните да монополизират каналите за гражданско участие. Необходимо е институциите да предоставят възможности за пълноценно участие на всички работещи организации в съответната сфера.
На трето място, при програмирането и управлението на европейските фондове трябва да бъде запазен и развит принципът на партньорството. НПО следва да бъдат разглеждани не само като потенциални кандидати за финансиране, а и като носители на експертиза и обществени представители в програмирането, мониторинга и оценката на европейските инвестиции.
Четвърто, необходима е целенасочена политика за устойчивостта и развитието на гражданския сектор – включително развитие на организационния капацитет, достъп до финансиране, доброволчество, участие на гражданите и механизми за публично-частно партньорство. Правителството може и трябва да инвестира в развитието на гражданския сектор чрез европейските програми (особено съфинансираните от Европейския социален фонд+, който съдържа инвестиционен приоритет в тази насока) и чрез националния бюджет. Последното дори е законово регламентирано, като години наред не се използват минималните средства за НПО проекти (1 млн. лв., които ежегодно не се усвояват, защото изпълнителната власт не стартира механизъм за това). Правителствената програма на кабинета Радев не предвижда действия в тази насока.
Пето, от интерес за цялото ни общество (не само за НПО) би било изпълнителната власт да делегира на граждански организации с доказан капацитет правомощия и отговорности за изпълнението/ съ-изпълнение на важни дейности по основните обществени сфери. Това ще изисква и разработването на механизъм за мониторинг и контрол относно качеството на изпълнение. При всички положения си струва да се инвестира в ангажирането на НПО, а не само на институции.
В заключение можем да посочим, че основният проблем на Управленската програма не е, че тя игнорира напълно гражданското общество. Тя го признава – но предимно като заинтересована страна и експертен ресурс в някои области. Липсва следващата стъпка: признаването на организираното гражданско общество като самостоятелен и институционално гарантиран партньор в демократичното управление. Именно това би следвало да бъде един от важните акценти при последващото развитие на програмата и при подготовката на политиките за периода след 2027 г.
Автор: Деян Колев
Вижте още:
Управленската програма на кабинета Радев – какво предвижда за европейските средства?
Изображенията са генерирани с помощта на AI