Ромите и образователната интеграция в политиките на българските правителства

За всеки познаващ българската реалност и образователната система/ практика е подразбиращо се „с безвъпросна яснота“ (Кант), че образователната интеграция в нейните многообразни аспекти е ключова за преодоляването на неравенствата, за постигането на максимален достъп до образование, както и за повишаване на неговото качество. Също така подразбираща се е и необходимостта от постигането на реален напредък в усилията за ромска интеграция. „Да, ама не“(Петко Бочаров). Дори и лек преглед на правителствените програми през последните 30 години ясно сочи, че ромите и образователната интеграция присъстват експлицитно в тях до 2009г., след което „изчезват“ и биват заменени от по-широките термини „уязвими групи“, „приобщаващо образование“ и други подобни. Програмата на настоящото правителство не прави изключение. В същото време практиките (особено в сферата на образованието) продължават и дори въвеждат нови важни интеграционни елементи. На какво се дължат тези различия? Има ли в момента реални политики за образователна интеграция и за ромска интеграция?

По различни данни (както от преброяването на населението, така и от проучвания на Съвета на Европа, Агенцията на ЕС за основни човешки права, Световна Банка, ОИСР и други) ромите съставляват между 4 и 10% от българското население. Според информацията на МОН от НЕИСПУО половината от общообразователните училища и професионалните гимназии в България са с концентрация на уязвими групи (1126 училища), като в тях се обучават 182,440 ученици. Към тях можем да добавим 491 детски градини с 39 239 деца. При тези цифри е саморазбиращо се, че ромската интеграция и образователната интеграция на децата и учениците от етническите малцинства следва да бъде ясно артикулиран приоритет на всяко едно българско правителство.

Последното не е валидно (поне не е ясно видимо) в програмата на днешното правителство. В частта Образование тя не съдържа никакви цели и дори препратки към интеркултурното образование, десегрегацията и други важни елементи на образователната интеграция, а самият термин отсъства от нея. Налични са единствено цели относно въвеждането на подготвителен езиков клас, разнообразяването на езиковата подкрепа, формирането на методически център за образователните медиатори и повишаването на броя на ромите с висше образование (единственото място в Програмата, което назовава ромите целенасочено). Ромите и малцинствата напълно отсъстват от правителствената програма: https://amalipe.bg/upravlenska1/ 

Програмата на правителството Радев не е изключение в това отношение. Същите липси можем да видим и в Управленските програми на кабинетите Желязков, Денков-Габриел, Кирил Петков, Борисов 1,2 и 3. Там има и частични изключения, които запазват характера си на епизодичност и изключение: например в програмата на правителството Желязков има еднократно позоваване на термина десегрегация, кабинета Петков предвиждаше (и осъществи) разширяване на образователните медиатори, усилията за пълен обхват в образователната система се появиха като един от основните приоритети на правителството Борисов 3 и бяха продължени след това… Но те си останаха извън концепта „образователна интеграция“, който отсъства от правителствените програми.

Експлицитната и ясно назована подкрепа за ромската интеграция бе характерна за документите от преди присъединяването към ЕС. Кабинетът на Иван Костов, който ясно определи интеграцията в ЕС и НАТО като основен приоритет за България имаше „етнически неутрална“ правителствена програма, но бе първият, който прие целенасочен документ за ромска интеграция – Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество (1999г.). Тя е пример за успешно застъпничество и вслушване в гласа на гражданските организации – приемането й бе предшествано от активна кампания на ромската общност с участието на над 80 организации, които предложиха текст на документа, включващ десегрегацията на т. нар „ромски училища“ и множество други важни елементи. В последствие западноевропейските партньори (вкл. председателят на ЕК Романо Проди) оцениха Рамковата програма като един от основните знаци за готовност на България да бъде член на ЕС. Тенденцията за експлицитно включване на ромите в правителствените документи продължи и при кабинета Сакскобурготски, който определяше ромската интеграция/ интеграцията на малцинствата като един от основните си приоритети. Апогей в това отношение бе правителствената програма на кабинета Станишев – „Програма на Правителството на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност“, приета през 2005 г. В нея има специална част: „Интеграция на малцинствата и усъвършенстване на етническия модел в гражданското общество“. Правителството заяви политика за устойчиво интегриране на малцинствата и изрично говореше за „интегрирането на малцинствата и в частност на ромите“. В образованието програмата стигаше още по-далеч. Предвиждаше се: възможност за обучение на деца от ромски произход сред техни връстници от мнозинството заедно с мерки за равен достъп до качествено образование, промени по отношение на помощните училища, майчин език и др. Това по същество бе десегрегационна политика, дори когато самата дума „десегрегация“ не е използвана. Освен това ромите се появяваха и в политиката по заетостта: професионално ориентиране на безработни роми, стимули за работодатели да наемат роми и мерки срещу стереотипите към ромското население. Тоест при правителствената програма на тройната коалиция и кабинета Станишев имахме не просто „споменаване“, а правителствена политика, която таргетира ромите.

Последното в никакъв случай не бе единодушно или дори преобладаващо мнение на високопоставените експерти в правителството. Опитът на Център Амалипе от застъпничеството за въвеждане на таргетиращи ромите текстове в Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ (през първия програмен период за България тя включваше и дейностите в сферата на образованието) първоначално бе посрещнат негативно. Предложенията бяха приети и ОПРЧР се превърна в един от основните източници за финансиране на ромската интеграция, след като ГД „Заетост“ на Европейската комисия ги подкрепи.

Паралелно с включването на ромите в правителствените програми бяха приети и важни секторни стратегии за ромска интеграция – Стратегията за образователна интеграция (2004), Здравната стратегия (2005), Националната програма за подобряване на жилищните условия на ромите (2006), България стана съосновател на Десетилетието на ромското включване (2005г.), прие План за действие по него, сформиран бе Център за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства като структура на МОН оперираща със средства от държавния бюджет (2006г., като вече две десетилетия неговото финансиране от държавния бюджет не е увеличавано) и ред други инициативи. Ромските организации многократно критикуваха липсата на мащабни реални дейности за изпълнението на тези документи, изказвайки хипотезата, че те са приети преди всичко, за да се демонстрира, че България покрива Копенхагенските критерии за членство в ЕС. Подобни критики многократно съм отправял и аз. И днес смятам, че за тях имаше основание. Все пак, експлицитното включване на ромската интеграция в множество правителствени документи бе важен политически знак. Той не бе продължен от мащабна интеграционна политика, но това е съвсем различен въпрос…

Знак за намерения за интеграционни политики бе и изграждането на (макар и доста „мека“) административна инфраструктура. България никога не е имала институция с управленски правомощия, която да отговаря за ромската интеграция – министерство или държавна агенция. През всичките десетилетия и правителства водеща бе концепцията, че интеграционните политики се изпълняват от съответните министерства и институции на изпълнителната власт, а тяхното координиране е задача на обществен съвет или друга подобна „мека“ структура. През декември 1997 бе сформиран, а през 2004 и 2006г. бе преструктуриран Национален съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси – орган на Министерския съвет, в който според замисъла трябваше да участват политически лица от основните институции и НПО на малцинствата. Негов председател бе вицепремиер, а един от зам.-председателите се определяше чрез избор от участващите в Съвета граждански организации. Правилникът на НССЕИВ възлагаше сериозни правомощия, включително участие в съгласувателната процедура на актове на МС. Тези правомощия никога не се превърнаха в реалност и ромските НПО многократно критикуваха липсата на реални дейности на Съвета. Въпреки това през първоначалния период на неговото съществуване той бе разглеждан именно като целенасочен орган, подпомагащ и координиращ дейностите за интеграция на малцинствата. Съветът имаше и административна подпомагаща структура – Дирекция Етнически и демографски въпроси, която достигна до 20 служители. Паралелно с него бе определен и Национален координатор на Десетилетието на ромското включване – зам.-министър/ политическо лице в кабинета на министъра на труда и социалната политика. Твърде сложните коалиционни отношения в правителството на тройната коалиция доведоха до специфичен дуализъм в координирането на интеграционните политики – НССЕИВ/ Дирекция ЕДВ (с председател – вицепремиер от ДПС) и координатор на Десетилетието на ромското включване (зам.-министър на труда и социалната политика от БСП). Това се отрази на ефективността на координация, но все пак бе важен знак за политическо внимание. 

Присъединяването на България към Европейския съюз отбеляза постепенната промяна към интеграционните политики спрямо ромите и малцинствата. Те устойчиво изчезнаха от правителствените политики на всички правителства – независимо от коя партия бяха излъчени. Само по себе си това вече е знак за намаляване на политическото внимание. Дали то се дължеше на навлизането на националистически партии в Народното събрание и постепенния ръст на анти-ромската дискриминация или бе резултат от отпадането на необходимостта България да демонстрира стриктно спазване на Копенхагенските критерии? Какъвто и да е отговорът на този въпрос, факт е, че постепенно целенасочените политики за ромска интеграция бяха заменени с политики към „уязвими групи“, „социално включване“ и други значително по-широки понятия. В образованието терминът „образователна интеграция“ постепенно бе изместен от „приобщаващо образование“, разбирано като адресиращо нуждите на децата със СОП (специални образователни потребности) и учениците с ниски оценки, но не включващо теми като десегрегацията, интеркултурното образование, запазването на културната идентичност на децата и учениците от етническите малцинства. Парадоксално е, но България постепенно вървеше към изоставянето на специфичните/ таргетираните политики към ромите, докато през същия период ЕС направи обратното – също така постепенно започна прилагането на специфични/ таргетирани политики спрямо ромите.

Годините, последвали присъединяването към ЕС не могат да бъдат определени като еднозначен край на специфичните политики спрямо ромите в България. Дори напротив – европейското членство създаде предпоставки за по-последователно и особено за значително по-добре финансирани политики за ромска интеграция. Това че правителствените програми след 2009г. не включваха специфичен приоритет за интеграция на ромите/ малцинствата бе знак по-скоро за липсата на политическа смелост от страна на управляващите, а не за пълното изоставяне тези политики: както посочихме по-горе, реалността в България и българските училища императивно изисква усилия и ресурс за интеграция на ромите. Последните се случваха в три направления след приемането в ЕС.

На първо място, европейските фондове предоставиха значителен ресурс, който можеше и дори трябваше да бъде използван за ромска интеграция. След успешната застъпническа кампания на ромските НПО за включване на ромите в ОП „Развитие на човешките ресурси“, ОП „Регионално развитие“ и Програмата за развитие на селските райони, изпълнението на тези финансирани от ЕС програми изискваше реални интеграционни дейности. За първи път бе наличен относително голям финансов ресурс за това. Започна и изпълнението на първите специфични/ таргетирани операции за интеграция на ромите/ малцинствата. Така например през периода 2007-2013г. ОПРЧР финансира изпълнението на шест таргетирани операции, като индикатори, измерващи ефекта спрямо ромите бяха включени към всички оси на програмата. През следващите програмни периоди тези усилия продължиха – в резултат от успешното застъпничество на ромските НПО, подкрепата на Европейската комисия и на моменти – с разбирането на националните институции. Така например през програмния период 2014-2021г. ЕК предложи на държавите членки да включат в оперативните програми, съфинансирани от Европейския социален фонд специален приоритет „социално-икономическа интеграция на маргинализирани общности, като ромите“. България прие това предложение и включи посочения инвестиционен приоритет в ОПРЧР и в новата ОП Наука и образование за интелигентен растеж (виж http://www.amalipe.com/files/publications/OPHRD.pdf ). През следващите години двете програми финансираха множество проекти на училища, детски градини, НПО и общини за ромска интеграция (вкл. „кръстосана операция “, подпомагаща образованието, заетостта, социалните и здравни услуги и социалните жилища на уязвими групи чрез средства от ОПРЧР, ОПНОИР и ОПРР). Значително по-трудно се случи включването на ромите в програмите от третия период (2021-2027). Правителството Борисов 3 (коалиционни партньори в него бяха три националистически формации) имаше негласното намерение да не включи таргетирания ромски инвестиционен приоритет в нито една от програмите. Амалипе и други организации възразиха остро на това (http://www.amalipe.com/files/publications/Structural%20funds2021-2027.pdf ) и дори не подкрепиха първия вариант на ОПРЧР и Програма Образование (наследник на ОПНОИР), апелирайки към ЕК за включването на ромите в новите програми. След като Европейската комисия също настоя за това, ОПРЧР и ПО за третия програмен период включиха експлицитно социално-икономическата интеграция на ромите, а през следващи години финансираха специфични/ таргетирани операции за ромска интеграция.

Втората посока, в която бяха формулирани и (частично) изпълнявани интеграционни политики бе свързана с приетата през април 2011г. Рамка на ЕС за национални ромски стратегии. Както посочих по-горе, след 2007г. (през септември 2007г. ЕК организира първата Среща на върха за ромите, European Roma Summit), ЕС постепенно започна да изисква все по-императивно от държавите-членки изпълнението на специфични/ таргетирани ромски политики. През юни 2009г. Европейският съвет прие Десет базисни принципа на ромското включване, като вторият изисква „изрична, ясно определена, но не изключителна насоченост“ (Explicit but not exclusive targeting). Рамката на ЕС за национални ромски стратегии следваше именно този принцип и изисква от всички държави на ЕС да подготвят свои ромски стратегии. В България този процес бе включващ, в него участваха десетки ромски организации и експерти. По тяхно настояване Националната стратегия на Република България за интеграция на ромите бе одобрена не само с акт на МС (каквото бе първоначалното намерение и каквато бе практиката до тогава), но и с Решение на Народното събрание от 01.03.2012г. Това бе изключително важен позитивен знак, който направи ромската интеграция задължителна за всички институции, включително за всички общини. Съгласно решението на НС докладът за изпълнението на ромската стратегия трябваше да бъде разглеждан и гласуван ежегодно в Народното събрание. Тази евристична възможност не бе пълноценно използвана, но тя все пак съществуваше. Друго важно последствие от приемането на НСРВИР от Народното събрание бе заложеното в нея императивно изискване всички общини да приемат Общински план за интеграция на ромите: през следващите месеци това наистина се случи. По този начин експлицитната целенасочена политика за ромска интеграция продължи, въпреки отсъствието й от правителствените програми.

През 2020г. ЕК, както и Европейският съвет (март 2021) одобри новата Европейска ромска стратегическа рамка (European Roma Strategic Framework), изисквайки отново приемането на национални ромски стратегически рамки от всички държави-членки. Този път процесът на национално ниво в България бе значително по-скромен, като множество ромски организации отказаха да участват в него. На 05.05.2022 г. Министерският съвет прие чрез свое Решение за Национална стратегия на Република България за равенство, приобщаване и участие на ромите (2022–2030г.), като въпреки настояването на ромските организации документът не бе предложен за приемане в Народното събрание. Към него бяха приети План за действие (2022-2023) и след това План за действие (2024-2027). Добавената стойност на тези документи е относително ниска – те обобщават дейностите, които съответните институции така или иначе правят, без да приписват нови дейности (тоест те имат преди всичко дескриптивна, а не прескриптивна стойност): виж https://amalipe.bg/nacionalna-strategia_propusnati-vazmozhnosti/ Въпреки това наличието на Национална ромска стратегическа рамка и План за действие към нея поддържа политическия ангажимент към интеграционните политики.

Третата важна насока е изпълнението на дейности, които имат съществено въздействие върху политиките за ромите, дори и да не са формулирани по експлицитен/ таргетиран начин. Пример в тази насока са усилията за пълен обхват на учениците в образователната система. Те бяха един от основните приоритети на правителството Борисов 3, като бяха продължени и от следващите правителства. За постигането на пълен обхват Министерският съвет създаде междуведомствен механизъм, екипи за обхват на регионално и местно ниво, прието бе Постановление на МС 100/ 2018г., инвестирано бе политическо внимание на най-високо ниво, както и финансов ресурс. Никъде в приетите документи не се визираха ромските деца, но тази политика имаше и има положителен ефект върху образователната интеграция, достъпа до образование и до ромската интеграция като цяло. Друг подобен пример е въвеждането на позицията/ професията на образователния медиатор. Първоначално това се случваше с финансиране от Програма Образование (най-вече чрез проект „Подкрепа за успех“). След като медиаторите доказаха своята висока добавена стойност, по настояване на Амалипе и други ромски организации правителствата продължиха  финансирането им чрез национална програма (2022-2023) и чрез финансиране от държавния бюджет (2023-по настоящем). В сферата на образованието могат да бъдат дадени още множество подобни примери. Така например от 2018г. МОН предоставя относително голям ресурс на училищата и ДГ с концентрация на уязвими групи. Уязвимостта се определя не чрез етнически критерии, а на базата на образователния статус на родителите (образование под средното се приема като индикатор за уязвимост). По този начин държавният бюджет се ангажира с подкрепа за училищата и ДГ, в които има реален проблем с пълния обхват и достъпа до образование. Както посочихме по-горе, става дума за над 1100 училища и 500 детски градини. Тази практика бе въведена от правителството Борисов 3 (както и образователните медиатори) и бе продължена от следващите правителства, въпреки че в програмите им отсъства ангажимент за ромската интеграция и образователната интеграция. Посочените практики формално нямат отношение към ромските политики, но реално имат огромен ефект върху тях.

Тук е важно да посочим още, че образователната интеграция и елементи от нея бяха включени в политически документи по настояване на ромски и про-ромски организации. По негласно правило, образователните институции (МОН и други) първоначално нямаха разбирането за важността от това, но в последствие го подкрепиха. Така например, Законът за предучилищното и училищното образование съдържа множество текстове за подкрепа на културната идентичност на децата от различни етноси, анти-сегрегационни текстове (например чл.99, ал.4 и чл.62, ал.4 забраняват формирането на паралелки и групи с деца от един етнос в етнически смесените училища и ДГ), въвежда се Стандарт за гражданското… и интеркултурното образование и ред други.

Друг пример е Стратегическата рамка за развитие на образованието, обучението и ученето в Република България (2021–2030). Първоначалният вариант, предложен от МОН, не съдържаше експлицитни текстове за образователна интеграция. При общественото обсъждане това се промени: по предложение на Амалипе и други организации в Стратегическата рамка бе включена Приоритетна област 5: „Ефективно включване, трайно приобщаване и образователна интеграция“. В нея са интегрирани основните теми на образователната интеграция на децата и учениците от етническите малцинства – интеркултурното образование, десегрегацията, пълният обхват, работата с родителите и т.н. Въпреки че първоначално МОН не бе включил тези теми, след предложенията от страна на гражданския сектор, те бяха заложени: https://www.strategy.bg/bg/strategy-documents/1406?utm_source .

 

В заключение можем да посочим, че ясно артикулираните експлицитни политики за ромска интеграция бяха включени в правителствените програми и други политически документи в навечерието на приемането на България в ЕС. С висока степен на сигурност можем да твърдим, че те допринесоха съществено за покриването на т.нар. Копенхагенски критерии и вероятно процесът на присъединяване бе важен стимул за артикулирането на специфична ромска политика в България. Основната слабост на тези документи и на таргетирания подход бе ниската политическа решимост за тяхното изпълнение и за инвестирането на финансов ресурс. Документи имаше, тяхното качество бе високо, но те на практика не доведоха до съществена промяна.

След присъединяването към ЕС ромите, ромската интеграция и образователната интеграция станаха все по-невидими от официалните правителствени програми. Специфичният таргетиран подход бе продължен чрез Националната стратегия за интеграция на ромите и чрез оперативните програми, съфинансирани от ЕС. Те добавиха относително голям ресурс за изпълнение на интеграционните политики и допълнителни изисквания в тази насока.

Така нареченият „подход за включване в общите политики“ (mainstreaming approach) се проявява чрез включване на теми като образователните медиатори, подкрепата за работа с уязвими групи и други в цялостните образователни политики. Той е сравнително лесно приет от политиците и от широката общественост. Подходът дава добри резултати, особено когато дейностите са добре планирани и достигат до широк спектър от крайни ползватели. В същото време този подход има сериозни ограничения относно приложимостта по отношение на важни теми за образователната интеграция: например запазването на етническата идентичност, интеркултурното образование и десегрегацията остават извън обхвата на подхода за включване в общите политики. А това са теми, без които не може да бъде постигната образователната интеграция, както и ромската интеграция.

Активното застъпничество от страна на ромските НПО, училищата и други образователни институции, както и подкрепата на Европейската комисия и други международни фактори са важни предпоставки за напредъка по ромските политики. Впрочем, това се отнася не само до България, но и до повечето други държави.

 

С поглед към утрешния ден:

Какво е важно да бъде направено за постигането на по-висока ефикасност и ефективност на политиките за интеграция на ромите? Можем да очертаем някои ключови насоки:

1. Планирането на европейските фондове за 2028-2034г.: към този момент едва ли някой е наясно какъв ще бъде форматът и ресурсът за България през новия програмен период. Председателят на ЕК оповести идеите на Комисията още през юли 2025г. Позиция гласува и Европейският парламент. В момента върви процес на съгласуване с отделните държави-членки. Важно е в новите програми да включват инвестиционния приоритет „социално-икономическа интеграция на маргинализирани общности като ромите“ и политиките за ромите като цяло – това е ключово за финансирането и политическата тежест. Също така е важно да бъдат предвидени ключови операции за ромска интеграция/ равенство, приобщаване и участие на ромите, подходящ бюджет (нека бъдем реалисти – това ще е основният бюджет за ромска интеграция, тъй като държавният бюджет има само частичен ангажимент) и индикатори.

Важно е също така НПО да бъдат потенциални бенефициенти в операциите за ромска интеграция/ социално включване: предходните десетилетия ясно показаха, че ромските и про-ромските НПО играят важна роля в цялостните политики и дейности за ромите. В това отношение е особено важно да бъдат преодолени основните пречки пред НПО участието в изпълнението на европейските програми. Това са липсата на аванси за НПО проекти и прилагането на държавна помощ/ де минимис към проектите на гражданските организации, включително такива, за които няма пазар и конкуренция (повече за пречките пред НПО участието вижте на https://amalipe.bg/ngo-barriers-bg/ ).

От тази гледна точка е особено важно ромските НПО да участват активно в подготовката на новите европейски програми. Положителна практика от предходните периоди е определянето на специална група „организации, работещи с маргинализирани общности и етнически малцинства“, която да определи свой представител/и в работните групи по подготовка на новите програми и в Комитетите за наблюдение. Тази успешна практика от предходните периоди следва да бъде продължена, като е важно групата да не бъде допълнително утежнявана (така например през третия програмен период в нея бяха включени и МИГ-овете от селските райони, без да е ясно защо те трябваше да участват именно в тази група).

2. Подобряване на качеството и изпълнението на Националната стратегия на Република България за равенство, приобщаване и участие на ромите (2022–2030г.): в това отношение могат да бъдат направени:

– институционална реформа в Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси. Ромските НПО предлагат такава реформа още от 2013г., когато напуснаха Съвета. Техните предложения включват структуриране на НССЕИВ на две нива, като по-високото следва да има правомощията на Съвета за тристранно сътрудничество и/или Отрасловия съвет по образованието към МОН. Също така да бъдат въведени по-ясни критерии за членство, особено на по-високо ниво;

– допълване на Стратегията със специални предложения за борба с анти-ромската дискриминация, сегрегацията и езика на омразата спрямо ромите;

– приемане на Стратегията с Решение на Народното събрание;

3. Подкрепа за развитието на гражданските организации и създаване на благоприятна среда за работа им: това се отнася не само до ромските организации, но и до другите НПО. Необходимо е България да инвестира финансов ресурс за развитието на гражданското общество. Много европейски държави го правят, като дейността на най-известните и устойчиви фондации в Европа ползват именно национално финансиране. България е сред изключенията: от години държавният бюджет отделя символичната сума от 1 млн. лв. (и настоящата и равностойност в евро), която се връща, без да е използвана, тъй като държавата няма одобрен механизъм за разходването на тези ограничени средства.

Необходимо е също така подкрепа за дейността на Съвета за развитие на гражданското общество. В него участват активни организации, които са избрани след национална процедура с участието на всички желаещи НПО. Въпреки усилията на тези организации, СРГО все още не постига желания ефект, най-вече поради пасивността на отговарящите за него политици.

И не на последно място: необходимо е да бъде ограничен езикът на омразата спрямо гражданските организации и спрямо ромската общност. Политиците са важен фактор за това.

 

Автор: Деян Колев

 

 

Вижте още:

Гражданското общество и НПО в Управленската програма 2026–2030: партньор или просто участник?

Управленската програма на кабинета Радев – какво предвижда за европейските средства?

Управленската програма на „Правителството Радев“ – какво е предвидено за образованието и има ли ги ромите?

Приета бе Стратегията на пропуснатите възможности